— Кейти Лейси. Нейната майка е приятелка с всичките.
Добрата стара Кейти Лейси, която ме завлече на дамското парти и там се нахвърли върху мен. Представях си я как бръмчи из града с онзи лъскав джип, с красивите си момиченца отзад, нагиздени като куклички и готови да командват другите деца в детската градина. Сигурно се учеха от майка си да бъдат особено жестоки към грозните момиченца, към бедните момиченца, към момиченцата, които искат просто да бъдат оставени на спокойствие.
— Кейти Лейси е момиче, с което ме е срам, че съм била приятелка.
— Да. Е, ти беше свястна — отговори Джери. В този момент си спомних, че едно време тя имаше кон, който се казваше Масълце. Подигравахме й се, че даже името на домашното й животно причинява затлъстяване.
— Не особено.
Аз никога не вземах участие в подигравките, но и не се опитвах да ги спра. Винаги гледах отстрани и се преструвах, че ми е забавно.
Джери продължаваше да стои на вратата и да гледа втренчено евтиния си ръчен часовник, напрегната, очевидно вглъбена в спомените си. Лоши спомени.
Защо тогава беше останала в Уинд Гап? Откакто бях дошла, срещах много от тези стари лица. Момичета, с които бях израснала и които не бяха събрали сили да се махнат. Бях в град, който ражда самодоволство чрез кабелната телевизия и смесения магазин. Тези, които оставаха тук, живееха толкова сегрегирано, колкото преди. Повърхностните красиви момичета като Кейти Лейси сега обитаваха, както можеше да се очаква, преустроени викториански къщи в нашия квартал, играеха в същия тенисклуб в Уудбъри като Адора и също като нея предприемаха поклоннически пътувания за пазаруване до Сейнт Луис на всеки три месеца. А пък грозните, тормозени от всички момичета като Джери Шилт все така бяха принудени да чистят след красавиците и да чакат с наведена глава още тормоз. Те не бяха достатъчно силни или достатъчно умни, за да се махнат. Нямаха достатъчно въображение. Затова оставаха в Уинд Гап и продължаваха да играят до безкрай ролите от тийнейджърския си живот. Сега и аз като тях бях хваната в капан и не можех да се измъкна от тук.
— Ще кажа на Джаки, че си тук.
Джери заобиколи по дългия път, през задното стълбище — през хола, а не през остъклената кухня, където щеше да попадне пред погледите на синовете на Джаки.
Стаята, в която ме покани, беше безсрамно бяла, с ярки цветни петна, сякаш палаво дете е цапало с боички. Червени възглавнички, жълто-сини завеси, искряща зелена ваза, пълна с червени керамични цветя. Нелепа черно-бяла снимка на Джаки, ухилена зловещо, с разрошена коса и лукаво свити нокти под брадичката, висеше над камината. Приличаше на натруфено домашно куче. Въпреки окаяното си състояние се засмях.
— Мила Камий! — Джаки пресече стаята с протегнати към мен ръце. Носеше сатенен пеньоар и огромни диамантени обици. — Най-после дойде да ме видиш. Изглеждаш ужасно, миличка. Джери, донеси ни по едно блъди мери, спешно!
Издаде звук, подобен на вой. Предполагам беше смях. Джери се забави на вратата и Джаки плесна с ръце.
— Сериозно говоря, Джери. И не забравяй да посолиш ръба на чашата този път. — Обърна се пак към мен: — Напоследък е много трудно да намериш добра прислуга — измърмори искрено, без да си дава сметка, че никой вече не говори така освен по телевизията.
Сигурна съм, че Джаки гледаше непрестанно телевизия, с чаша в едната ръка и дистанционното в другата, на спуснати завеси следеше как сутрешните забавни предавания отстъпват място на сапунки, следвани от съдебни риалити, преминават през повторения на сериали, ситкоми, кримки и късните нощни филми за жени, които са били изнасилени, преследвани, предадени или убити.
Джери донесе блъди меритата на поднос, където имаше също чинийки с целина, кисели краставички и маслини, после по нареждане на домакинята дръпна завесите и излезе. С Джаки останахме седнали в бледата светлина в охладената до замръзване бяла стая, втренчени една в друга за няколко секунди. После Джаки се наведе и издърпа чекмеджето на масичката. Вътре имаше три шишенца лак за нокти, опърпана Библия и десетина оранжеви шишенца с лекарства. Спомних си за Къри и неговите рози с изрязани бодли.
— Болкоуспокояващи? Имам някои доста добри.
— Трябва да запазя малко трезв разум — отговорих, като се питах дали говореше сериозно. — Ти тук май имаш цяла аптека.
— О, да. Голяма късметлийка съм. — Надуших гняв, примесен с доматен сок. — Оксиконтин, перкоцет, перкодан, каквото хапче последният ми лекар има в наличност. Но трябва да призная, че е забавно. — Изтърси няколко кръгли бели таблетки върху дланта си и ги лапна, като ми се усмихна.