— Какво ти има? — попитах, като не бях сигурна дали искам да чуя отговора.
— Това е най-интересната част, миличка. Никой не знае. Един казва лупус, друг казва артрит, трети казва някакъв автоимунен синдром, всичко било в главата ми, твърдят четвърти и пети.
— Ами ти какво мислиш?
— Какво мисля аз! — Тя завъртя очи. — Мисля, че докато ме снабдяват с лекарства, не ми дреме особено. — Отново се засмя. — Много е забавно.
Дали се опитваше да се държи стоически, или наистина имаше зависимост към медикаментите, не успях да определя.
— Цяло чудо е как Адора още не си е измислила някое заболяване — ухили се Джаки. — Ако разбере, че аз съм болна, сигурно ще вдигне залозите, как мислиш? Обаче тя няма да има баналния стар лупус. Ще намери начин да хване… де да знам, рак на мозъка. Нали?
Отпи още една глътка блъди мери и горната й устна се нацапа със сол и доматен сок, който й придаде вид на подпухнала. Тази втора глътка я успокои и точно както на погребението на Натали, тя се втренчи в мен, сякаш се опитваше да запомни лицето ми.
— Мили боже, колко е странно да те гледам така пораснала — каза, като ме потупа по коляното. — Защо си тук, миличка? Наред ли е всичко у дома? Вероятно не. Дали… дали нещо с майка ти?
— Не, нищо такова. — Мразех да съм толкова прозрачна.
— О…
Погледна ме разочаровано и с трепереща ръка посегна към пеньоара си като актриса от черно-бял филм. Бях сбъркала; забравях, че тук насърчаваха откритото любопитство за клюки.
— Всъщност, извинявай, не бях искрена. Искам да поговорим за майка ми.
Лицето на Джаки грейна.
— Не можеш да я разгадаеш съвсем, а? Ангел или дявол, или и двете, нали? — Пъхна една зелена възглавничка под малкия си задник и настани краката си в скута ми. — Би ли ми ги разтрила малко, сладурче? Чисти са. — Изпод дивана извади торбичка с шоколадчета, от тези, които се раздават на Хелоуин, и ги сложи върху корема си. — Боже, скоро ще трябва да се откажа и от тях, но са адски вкусни.
Използвах този щастлив момент, за да попитам:
— Майка ми винаги ли е била… каквато е сега? — Смутих се от неудобния въпрос, но Джаки се изкикоти кратко, като вещица.
— Каква, сладурче — красива? Чаровна? Обичана? Зла? — Размърда пръстите на краката си и измъкна шоколадче. — Мачкай. — Започнах да разтривам студените крака; ходилата й бяха груби като черупка на костенурка. — Адора. По дяволите. Адора беше богата и красива и лудите й родители командваха града. Те направиха проклетата свинеферма, отвориха стотици работни места. Имаше също фабрика за преработване на орехи. Те поръчваха музиката. Всеки се кланяше на господин и госпожа Прийкър.
— Какъв беше животът й… вкъщи?
— Адора беше… обект на постоянни грижи. Нито веднъж не съм видяла баба ти Джоя да й се усмихне или да я погали, но не я оставяше. Все оправяше косата й, нагласяваше дрехите й… о, и правеше това. Вместо да оближе пръста си и после да почисти нещо нацапано върху кожата й, лижеше Адора. Просто хващаше главата й и я лижеше. Когато Адора изгореше от слънцето и започнеше да се бели — тогава всички изгаряхме, не се пазехме като твоето поколение — Джоя сядаше до майка ти, събличаше фланелката й и белеше кожата й на дълги ивици. Обожаваше да го прави.
— Джаки…
— Истина ти казвам. Да гледаш как събличат приятелката ти пред теб и я… пощят. Отвратително. Излишно е да казвам, че майка ти постоянно боледуваше. От нея непрекъснато стърчаха тръбички и игли.
— От какво боледуваше?
— От какво ли не. През повечето време беше просто стресът да живее с Джоя. Онези дълги нелакирани нокти, като на мъж. И дългата коса, прошарена, увиснала на гърба й.
— Къде беше дядо ми във всичко това?
— Не знам. Дори не помня името му. Хърбърт ли беше? Хърман? Никакъв го нямаше, а когато се появяваше, само мълчеше и… го нямаше. Знаеш този тип мъже. Като Алън.
Джаки лапна още едно шоколадче и пак размърда пръстите на краката си в ръцете ми.
— Знаеш ли, твоето раждане можеше да съсипе майка ти. — В тона й имаше упрек, сякаш не се бях справила с някоя проста задача. — Ако друго момиче забременееше, преди да се омъжи, тук в Уинд Гап по онова време, това щеше да е краят за нея. Но твоята майка винаги е умеела да кара хората да й угаждат. Хората — не просто момчетата, но също момичетата, майките им, учителите.
— Защо така?
— Мила Камий, едно красиво момиче може да се размине безнаказано с всичко, ако изиграе добре картите си. Ти със сигурност знаеш това. Помисли за всичко, което момчетата са правили за теб през годините, но не биха направили, ако нямаше това прекрасно лице. А когато момчетата са добри към теб, момичетата също са добри. Адора изигра прекрасно бременността си: горда, но малко тъжна, уединена. Баща ти дойде на онова съдбовно посещение и двамата повече не се видяха. Майка ти никога не е говорила за това. Ти беше само нейна от самото начало. Точно това уби баба ти. Адора най-сетне имаше нещо, което Джоя не можеше да й вземе.