— Какво е това? — прошепна на ухото ми.
— Това е жестоката светлина на утрото — отговорих също шепнешком. — Време е да се откажем от илюзията.
— Коя илюзия?
— Че всичко може да бъде наред — отговорих и го целунах по бузата.
— Хайде още да не го правим — каза той и ме притисна с ръце.
Тези хилави, голи ръце. Детски ръце. Така си мислех, но се чувствах добре и в безопасност. Красива и чиста. Притиснах лице до врата му и го подуших: алкохол и остър мирис на афтършейв. Когато отворих очи, видях мигащи червени светлини на полицейска кола пред прозореца.
Дум, дум, дум. Вратата се разтресе, сякаш някой искаше да я разбие.
— Камий Прийкър. Аз съм главен инспектор Викъри. Отворете, ако сте там.
Грабнахме разхвърляните си дрехи. Очите на Джон бяха като на уплашена птичка. Трескаво се заобличахме. Щракането на катарами и шумоленето на плат звучаха издайнически. Отчаяни, виновни шумове. Покрих набързо леглото със завивките, прокарах пръсти през косата си и след като Джон застана в небрежна поза прав зад мен, пъхнал пръсти в гайките на панталона си, отворих вратата.
Ричард. С добре изгладена бяла риза, изпъната раирана вратовръзка и усмивка, която помръкна веднага щом видя Джон. Викъри, до него, потъркваше мустаците си, сякаш кожата под тях беше възпалена. Погледна смутено мен, после — Джон, накрая се обърна и зяпна Ричард.
Ричард не каза нищо. Погледна ме гневно, скръсти ръце и рязко си пое въздух. Сигурна съм, че стаята миришеше на секс.
— Изглежда, че си добре — измърмори. Усмихна се — очевидно насила, защото кожата непосредствено над яката му беше червена като на разгневен анимационен герой. — А ти как си, Джон? Всичко наред ли е?
— Добре съм, благодаря — отговори момчето, като застана до мен.
— Госпожице Прийкър, майка ви ни се обади преди няколко часа, защото не сте се прибрали вкъщи — измънка Викъри.
— Каза, че сте били малко болна, били сте паднали или нещо такова. Притеснявала се за вас. Много се притеснявала. Освен това при всички ужасни неща, които се случват напоследък, предпазливостта не е излишна… Предполагам, че ще се зарадва, когато научи, че сте… тук?
Изрече последното като въпрос, на който нямах намерение да отговарям. На Ричард дължах обяснение. На Викъри — не.
— Аз ще й се обадя. Благодаря за загрижеността.
Ричард сведе поглед и прехапа устни. За първи път го виждах сконфузен. Стомахът ми се сви. Той издиша рязко, постави ръка на кръста си, погледна ме, после — Джон. Като хлапе, което е хванал да прави нещо нередно.
— Тръгвай с нас, Джон. Ще те закараме вкъщи.
— Камий ще ме закара, но благодаря, детектив Уилис.
— Пълнолетен ли си, синко? — попита Викъри.
— На осемнайсет е — отговори Ричард.
— Тогава всичко е наред. Приятен ден на двамата… — каза главния инспектор, — …след приятната нощ — добави шепнешком, като се ухили на Ричард.
— Ще ти се обадя по-късно, Ричард — казах.
Той махна небрежно, обърна се и тръгна към колата.
С Джон мълчахме почти през целия път до къщата на родителите му. Беше решил да се опита да спи известно време в стаята за развлечения в мазето. Тананикаше си някаква бибоп мелодия от петдесетте, като почукваше с нокти по дръжката на вратата.
— Много ли е лошо, че ни хванаха? — попита по едно време.
— За теб вероятно не. Показва, че си нормален американски младеж със здравословен интерес към жените и необвързващия секс.
— Това не беше необвързващо. Изобщо не го чувствам като необвързващо. А ти?
— Не. Това не беше подходяща дума. Беше точно обратното. Но аз съм с повече от десет години по-възрастна от теб и отразявам престъпление, което… това е конфликт на интереси. И по-добри от мен репортери са били уволнени за такова нещо.
Усещах слънчевите лъчи върху лицето си, бръчките около очите ми, тежестта на годините. Лицето на Джон, въпреки цяла нощ пиене и недоспиването, беше свежо като цвете.
— Това снощи. Ти ме спаси. Това ме спаси. Ако не беше останала с мен, щях да направя нещо лошо. Сигурен съм, Камий.
— Ти също ми помогна да се почувствам в безопасност, Джон — уверих го аз и наистина го мислех, но думите излязоха от устата ми с неискрения напевен тон на майка ми.
Оставих Джон на една пресечка от къщата на родителите му. Дръпнах се в последната секунда и целувката му улучи бузата ми. „Никой не може да докаже, че се е случило нещо“ — помислих си в този момент.
Върнах се на Главната улица и спрях пред полицейския участък. Една улична лампа още светеше. 5.47. На пропуска още нямаше никого, затова натиснах звънеца за нощния дежурен. Ароматизаторът до главата ми изсъска и пръсна лимонов аромат над рамото ми. Позвъних още веднъж и на стъклената врата, водеща към офисите, се показа Ричард. Остана загледан в мен за секунда и очаквах да се обърне и пак да се прибере, даже ми се искаше така да направи, но той отвори вратата и влезе във фоайето.