— Значи, господин Неш, не се сещате за никого, който би могъл да поиска да нарани вас и семейството ви чрез Ан?
— Госпожице, аз продавам столове, ергономични столове — по телефона. Работя с още двама души. Имаме офис в Хейти, градче недалеч от тук. Не се виждам с никого. Жена ми е на половин работен ден в началното училище. Около нас няма никакви драми. Просто някой е решил да убие нашето момиченце.
Изрече последните думи примирено, сякаш вече е приел мисълта. Отиде до плъзгащата се остъклена врата в единия край на спалнята. Тя водеше до малка тераса. Неш отвори вратата, но остана вътре.
— Може би го е направил някой педал.
— Защо мислите така?
— Защото не я е изнасилил. Всички казват, че е необичайно. Сякаш е някаква утеха. Бих предпочел да я беше изнасилил, след като я е убил.
— Нямаше ли никакви следи от насилие? — попитах, като се надявах, че говоря състрадателно.
— Никакви. Нито синини, нито рани, нито следа от някакъв вид… мъчение. Само я е удушил. И е извадил зъбите й. Това, което казах преди малко, не го мисля — за изнасилването. Беше глупаво. Но разбирате какво имам предвид.
Не отговорих. Оставих диктофона си да работи, да записва дишането ми, дрънкането на ледчетата в чашата на Неш, тупкането на баскетболна топка в съседния двор.
— Тате?
Вратата се открехна и в пролуката се показа красиво русокосо момиченце с плитка до кръста.
— Не сега, милинка.
— Гладна съм.
— Намери си нещо. Във фризера има гофрети. Дай и на Боби да яде.
Момиченцето остана още няколко секунди, свело очи към килима пред себе си, после излезе и тихо затвори вратата. Запитах се къде ли е майка им.
— Вие бяхте ли си вкъщи, когато Ан излезе онзи ден?
Неш наклони глава настрани и изцъка през зъби.
— Не. Тъкмо се прибирах от Хейти. Един час път е. Не съм навредил на дъщеря си.
— Нямах предвид това — излъгах. — Питах се дали сте се видели с дъщеря си онази вечер.
— Видях я сутринта. Не си спомням дали си говорихме нещо. Вероятно не. Четири хлапета сутринта идва малко в повече.
Разклати бучките лед в чашата си. Прокара пръсти под щръкналите си мустаци.
— Досега никой не прави нищо — продължи. — За Викъри случаят е прекалено сложен. Дадоха разследването на някакъв много важен детектив от Канзас Сити. Някакъв младок, нагъл тип. Само си клати краката и чака времето да минава. Искате ли снимка на Ан?
Извади от портфейла си училищна снимка на момиченце с дяволита усмивка. Светлокестенявата му коса бе подрязана неравно малко над нивото на брадичката.
— Жена ми искаше да й сложи ролки вечерта, преди да я снимат за училище. Напук на нея Ан си отряза косата така. Беше калпазанка. Същинско момче. Не мога да си обясня защо отвлякоха точно нея. Ашли винаги е била красавицата на мама и тате. Тя беше тази, по която всички се заглеждаха. — Погледна още веднъж снимката. — Ан сигурно се е борила със зъби и нокти.
Преди да си тръгна, Неш ми даде адреса на приятелката, при която Ан е искала да отиде. Потеглих бавно с колата по разположените под идеални прави ъгли улици. Този западен квартал беше по-новата част на града. Личеше си, защото тревата бе по-яркозелена, разстлана на чимове само преди трийсет лета. Нямаше нищо общо с тъмната, жилава, бодлива растителност пред къщата на майка ми. Онази трева ставаше по-добре за свирене. Можеше да цепнеш листото по дължина, да го стиснеш между палците си и да надуваш, докато устните те засърбят.
На Ан Неш са й били достатъчни пет минути, за да стигне с колелото до къщата на приятелката си. Хайде, може да сложим още десет, ако е решила да мине по по-заобиколен път, да се възползва от първата възможност да повърти повече педалите за това лято. На девет години вече си голям, за да не ти позволяват да караш колело по-далеч от четирите улици, ограждащи карето на къщата ти. Впрочем какво се е случило с колелото?
Минах бавно покрай дома на Емили Стоун. В синкавия сумрак забелязах едно момиченце да претичва покрай един от осветените прозорци. Сигурно родителите на Емили разправяха на приятелите си: „Вече я прегръщаме по-силно вечер.“ Дали тя се питаше къде престъпникът е завлякъл Ан, преди да я убие?.