— Е, миличка, тя е ваша майка. Мога само да си представям какво е да разберете такова нещо. Поне сега, изглежда, че правосъдието ще възтържествува. От колко време онзи детектив разследва случая?
— Какъв детектив?
— Уилис, нали? Симпатичен младеж, умен. Направи ксерокопия на всяка страница от картона на Мериан, разпитва ме, докато не си казах и майчиното мляко. Не ми спомена, че е засегнато друго момиченце. Каза ми все пак, че вие сте добре. Мисля, че си пада по вас — взе да се срамува и черви, когато споменах името ви.
Спрях да плача, смачках кърпичките и ги хвърлих в кошчето до четящото момиченце. То погледна любопитно, сякаш очакваше да получи писмо. Благодарих на Бевърли и излязох. Не бях на себе си и спешно се нуждаех да видя синьо небе.
Бевърли ме настигна при асансьора. Хвана двете ми ръце.
— Махнете сестра си от онази къща, Камий. Там не е безопасно за нея.
Между Уудбъри и Уинд Гап, при изход 5, имаше мотористки бар, където продаваха бири за вкъщи, без да проверяват лични документи. Като гимназистка често ходех там. До мишената за дартс имаше телефонен автомат. Извадих шепа монети и се обадих на Къри. Ейлийн вдигна и както винаги, гласът й беше плавен и стабилен като тревист хълм. Едва успях да кажа името си и започнах да хлипам.
— Камий, миличка, какво има? Добре ли си? Разбира се, че не си добре. Ох, страшно съжалявам. Казах на Франк да те прибере след последното ти обаждане. Какво се е случило?
Продължих да хлипам, дори не се сещах какво да кажа. Една стреличка се заби в мишената със силно издумкване.
— Нали не се… нараняваш пак? Камий? Миличка, плашиш ме.
— Майка ми… — успях да изрека, преди гласът пак да ми изневери. Стоновете извираха дълбоко от гърдите ми, караха ме почти да се превивам надве.
— Майка ти? Добре ли е?
— Неееее.
Продължителен стон като на плачещо дете. Чух шум от предаване на слушалката и трескавия шепот на Ейлийн, изричаща името на Франк и думите: „нещо се е случило… ужасно“, тишина за две секунди, после трясък от счупено стъкло. Къри бе станал от масата прекалено бързо и чашата му с уиски се беше разбила на пода. Само предположение.
— Камий, какво е станало. Кажи ми. — Гласът му беше груб и стряскащ, сякаш някой ме хвана с две ръце и ме разтърси.
— Знам кой го е направил, Къри — изсъсках. — Знам кой.
— Това не е причина да плачеш, паленце. Полицията арестува ли вече някого?
— Още не. Знам кой го е направил.
Дум по мишената за дартс.
— Кой? Камий, кажи ми.
Допрях слушалката до устата си и прошепнах:
— Майка ми.
— Кой? Камий, говори по-силно. В някой бар ли си?
— Майка ми го е направила — изкрещях в слушалката, буквално изплюх думите.
Мълчанието му беше твърде дълго.
— Камий, подложена си на голям стрес. Много сбърках, че те пратих там толкова скоро, след като… Слушай сега, искам да отидеш до най-близкото летище и веднага да вземеш самолет за тук. Не се връщай да си вземеш дрехите, зарежи колата и просто се прибери у дома. По-късно ще се занимаем с тези неща. Вземи какъвто има билет, аз ще ти покрия разходите. Само се прибери незабавно у дома.
У дома, у дома, у дома, като че ли се опитваше да ме хипнотизира.
— Вече нямам дом — проплаках и пак захлипах. — Трябва да се погрижа за това тук, Кери.
Затворих в момента, в който ме призоваваше да не го правя.
Намерих Ричард да вечеря в „Трити“. Разглеждаше изрезки от един вестник от Филаделфия за нападението с ножица на Натали. Кимна ми неохотно и когато седнах срещу него, сведе очи към мазната си царевична каша с кашкавал, после погледна изпитателно подутото ми лице.
— Добре ли си?
— Мисля, че майка ми е убила Мериан, а също Ан и Натали. И знам, че ти също мислиш така. Току-що идвам от Уудбъри, скапаняк такъв. — Скръбта ми бе преминала в гняв някъде между изходи 5 и 2. — Не мога да повярвам, че докато се забавляваше с мен, просто си се опитвал да събереш информация за майка ми. Извратен мръсник.
Треперех; думите изхвърчаха от устата ми като куршуми.
Той извади десет долара от портфейла си и ги пъхна под чинията си. Стана, дойде от моята страна на масата и ме хвана за ръката.
— Ела навън, Камий. Не е тук мястото да говорим за това.
Излязохме. Заведе ме до дясната врата на колата си, без да пуска ръката ми. Сложи ме да седна вътре.
Закара ме мълчаливо до възвишенията над Мисисипи, като вдигаше ръка, за да ме спре, всеки път, когато се опитвах да кажа нещо. Накрая му обърнах гръб, завъртях се към прозореца и се загледах в преминаващата покрай нас като размазана синьо-зелена стена гора.