Джилиан Флин — Отворени рани
На родителите ми, Мат и Джудит Флин
1
Пуловерът ми бе нов, крещящо червен и грозен. Беше 12 май, но температурата беше около пет градуса и след като издържах четири дни по риза, накрая ми писна да треперя от студ и намерих спасение на една гаражна разпродажба, вместо тепърва да разопаковам вече прибраните в кашони зимни дрехи. Типична пролет в Чикаго.
Седях на бюрото си в редакцията и зяпах тъпо монитора. Материалът, по който работех този ден, беше типичен пример за дребен битов кошмар. Четири деца на възраст между две и шест години били намерени заключени в стая на „Саут Сайд“, с два сандвича с риба тон и литър мляко. Били зарязани така от три дни, да ровят като кокошки из боклуците върху килима и собствените си изпражнения. Майка им излязла да смукне една лула и ги забравила. Случва се. Не че са били горени с цигари или бити, само едно непростимо разсейване. Бях видяла майката след арестуването й: Тами Дейвис, двайсет и две годишна, руса и дебела, с две идеално кръгли розови петна от руж на бузите с размера на чашки за шотове. Представих си я седнала на прокъсания диван, захапала металния мундщук, да изпуска рязко облак дим. И изведнъж съзнанието й се замъглява от наркотика, съвсем забравя децата и мислено се пренася години назад в гимназията, когато момчетата още са я заглеждали и тя е била най-красивата — тринайсетгодишно момиче със сочни устни, дъвчещо дъвки с канела, преди да се целува.
Сега имаше корем и вонеше на цигари и застояло кафе. Моят уважаван редактор Франк Къри се приближи, като се поклащаше нервно на токовете на износените си обувки „Хъш Пъпис“. Зъбите му бяха кафяви от дъвчене на тютюн.
— Докъде стигна със статията, сладурче?
На бюрото ми имаше сребристо кабърче, обърнато с острото нагоре. Къри леко го пъхна под пожълтелия нокът на единия си палец.
— Почти съм готова — отговорих. Бях написала около 300 думи текст, а ми трябваха 750.
— Хубаво. Претупай я, дай я за редакция и ела в кабинета ми.
— Мога да дойда и сега.
— Претупай я, дай я за редакция и тогава ела.
— Добре. Десет минути.
Исках си кабърчето обратно.
Той тръгна да излиза. Вратовръзката му се люлееше до чатала.
— Прийкър?
— Да, Къри?
— Претупай я.
Франк Къри ме мисли за много лесна. Може би защото съм жена. Може би защото наистина съм лесна.
Кабинетът на Къри е на третия етаж. Сигурна съм, че умира от яд всеки път, когато погледне през прозореца и види ствола на някое дърво. Добрите редактори не виждат кора от кабинетите си. Виждат листа — ако изобщо от дванайсетия или тринайсетия етаж се виждат някакви дървета. Но за „Дейли Поуст“, четвъртия най-четен вестник в Чикаго, чиято редакция е разположена в предградията, площта не е проблем. Три етажа са достатъчни, разпрострени разточително във всички посоки, невидими като петно от нефтен разлив между магазините за килими и осветителни тела. Нашият квартал е издигнат за три години добре организирана строителна дейност, между 1961 и 1964 година, и носи името на дъщерята на главния предприемач, която претърпяла сериозна злополука по време на езда само месец преди завършването на проекта. Ще се казва Орора Спрингс, гордо обявил той, позирайки за снимка до чисто новата табелка на града. После взел семейството си и се изнесъл. Дъщерята, сега на около петдесет, се радва на отлично здраве, ако не броим леко изтръпване на ръцете от време на време, живее във Флорида и се връща веднъж на няколко години, за да си направи снимка до табелата, носеща името й, по примера на баща си.
Написах статия за това по време на последното й посещение. На Къри никак не му хареса — той мрази всякакви статии, отразяващи събития от ежедневието. Напи се с ликьор „Шамбор“, докато четеше материала ми, после се изнесе от кабинета, оставяйки след себе си аромат на малини. Моят шеф има навика да си пийва кротко и често. Не това обаче е причината да има тази живописна гледка от кабинета си. Просто лош късмет.
Влязох и затворих вратата. Стаята изглеждаше коренно различно от първоначалната ми представа за това, как ще изглежда кабинетът на шефа ми. Бях си мечтала за тежка дъбова облицовка и врата със стъкло (и надпис „Главен редактор“), през което простосмъртните репортери ще гледат как спорим разпалено за правата по Първата поправка. Кабинетът на Къри, както и цялата сграда, е гол и безличен като в някакво бюрократично учреждение. С еднакъв успех може да служи за редакторски кабинет и за манипулационна в поликлиника.
— Разкажи ми за Уинд Гап.