Погледнах пак лицето на Ан. Ръбовете на снимката се бяха завили нагоре, сякаш искаха да я предпазят. Дръзката прическа и усмивката ми напомниха за Натали. Това момиченце също спечели симпатията ми. Прибрах снимката в жабката. После запретнах ръкава си и от вътрешната страна на ръката си със синя химикалка написах пълното име на момиченцето — Ан Мери Неш.
Трябваше да обърна, но се отказах от идеята да използвам за целта нечия алея. Хората в града сигурно бяха подозрителни към непознати коли, маневриращи пред домовете им. Затова завих наляво и продължих по по-заобиколен път към къщата на майка ми. Поколебах се дали да не й се обадя предварително, но три пресечки, преди да стигна, реших да не го правя. Беше късно да я предупреждавам за идването си и би било излишна любезност. Минеш ли границата на щата, вече е безпредметно да се обаждаш и да питаш дали може да се отбиеш.
Масивната къща на майка ми се намира в най-южния край на Уинд Гап — в „баровския“ квартал, ако три пресечки на кръст могат да се нарекат квартал. Става дума за типична богаташка къща във викториански стил — подобаващо окомплектована с тераса на покрива, остъклена веранда, опасваща постройката от всички страни, лятна веранда откъм задния двор и куличка с островърх купол. На такова място живее майка ми, на такова място живеех аз. Пълно е с всякакви тайни помещения, скришни кътчета и странно обиколни коридори. Хората през викторианската епоха, особено на юг, са имали нужда от пространство, за да се избягват един друг, да се пазят от туберкулоза и грип, да се изолират от похотливи мисли и натрапчиви емоции. Винаги е добре да имаш повече пространство.
Къщата е на самия връх на стръмен хълм. Трябва да караш на първа, за да се изкачиш по напуканата стара алея до навеса, предпазващ колите от дъжд. Или можеш да паркираш долу и да качиш шейсет и трите стъпала до къщата, като стискаш тънкия като цигара парапет отляво. Като малка винаги се качвах по стълбите, а на слизане тичах надолу по алеята за коли. Мислех си, че парапетът е отляво, защото съм левичарка и някой го е сложил там, за да ме зарадва. Сега се чудя на собствените си илюзии.
Паркирах долу, за да не излезе, че се натрапвам. Докато се кача по стълбите, плувнах в пот. Вдигнах косата си, повях си с ръка, после с яката на ризата си. На синята ми френска блуза се бяха появили грозни петна от пот. Миришех на „спарено“, както се изразяваше майка ми.
Позвъних на вратата. Навремето звънецът издаваше пронизителен шум като писък на разгонени котки. Сега се чу само едно глухо и тъжно дзън! като на аудиозаписите към някои учебници, когато трябва да обърнеш на следващата страница. Часът беше 21.15, достатъчно късно, за да са си легнали вече.
— Кой е? — чух гласа на майка ми зад вратата.
— Здравей, мамо. Аз съм Камий — отговорих, като се стараех да говоря спокойно.
— Камий. — Тя отвори вратата и застана на прага. Не изглеждаше изненадана и не направи опит да ме прегърне, дори вял, какъвто очаквах. — Случило ли се е нещо?
— Не, мамо, нищо не се е случило. Просто съм по работа в града.
— По работа. По работа ли? О, боже, извинявай, милинка, влизай, влизай. Къщата не е изчистена, ще прощаваш.
Къщата беше безупречно чиста и подредена, в антрето имаше даже вази с няколко десетки лалета. Въздухът беше наситен с полен и очите ми се насълзиха. Разбира се, мама не се поинтересува по каква точно работа съм в града. Тя рядко питаше за такива съществени неща — или от някаква пресилена загриженост за личното пространство на другите, или защото не се интересуваше. Ще оставя сами да се досетите коя от двете е по-вероятна според мен.
— Искаш ли нещо за пиене, Камий? С Алън тъкмо пийвахме амарето. — Тя ми показа чашата, която държеше. — Пия го с малко „Спрайт“, така се засилва сладкият вкус. Но имам също сок от манго, вино, студен чай и ледена вода. И газирана вода. Къде си отседнала?
— Странно е, че питаш. Надявах се да преспя у вас няколко нощи.
Тя замълча за момент. Дългите й нокти, лакирани в прозрачнорозово, потропаха нервно върху чашата.
— О, няма проблем. Все пак можеше да се обадиш. Да ме предупредиш. Щях да приготвя нещо за вечеря. Ела да поздравиш Алън. Седнали сме на задната веранда.
Тръгна пред мен по коридора — между ослепително бели холове и дневни, и салони от двете страни — и аз я загледах изпитателно. Не се бяхме виждали близо година. Косата ми беше друг цвят — не червена, а кестенява — но тя като че ли не забеляза. Изглеждаше почти същата, почти като моя връстница, въпреки че отдавна бе минала четирийсетте. Бледа кожа, дълга руса коса и много светлосини очи. Беше като най-красивата кукла на някое момиченце — онази, с която никога не си играеш. Носеше дълга розова памучна рокля и малки бели пантофи. Разклати амаретото в чашата си, без да разплиска и капка.