Выбрать главу

3

Майка ми носеше синьо на погребението. Черното изразяваше безнадеждност, а всеки друг цвят би бил оскърбление. Била носила синьо и на погребението на Мериан; Мериан — също. Удиви се, че не си спомнях. Аз пък си спомнях, че Мериан бе погребана с бледорозова рокля. Това не ме изненада. С мама обикновено сме на коренно различно мнение по всичко, което засяга покойната ми сестра.

Сутринта преди службата Адора сновеше из стаите на високите си токчета. Ту да си пръсне парфюм, ту да си намести едната обица. Гледах я и пиех горещо черно кафе, с което вече си бях опарила езика.

— Не ги познавам добре — говореше тя. — Винаги са били затворени. Но мисля, че цялата общност трябва да ги подкрепи. Натали беше такова сладко дете. Хората бяха толкова мили към мен, когато…

Сведе печално очи. Тъгата й може и да беше искрена.

Бях в Уинд Гап вече пет дни, а Ама продължаваше да бъде само невидимо присъствие. Мама не говореше за нея. Освен това още не бях успяла да взема интервю с господин и госпожа Кийн. Нямах разрешение от семейството да присъствам на погребението, но Къри искаше репортаж от това събитие повече от всичко на света и реших да докажа, че съм способна да се справя. Господин и госпожа Кийн така или иначе едва ли щяха да разберат. Никой не чете нашия вестник.

* * *

Прошепнати поздрави и парфюмирани прегръдки в „Света многострадална Богородица“, няколко жени ми кимнаха учтиво, след като си побъбриха с майка ми (колко храбро от страна на Адора да дойде) и се сбутаха, за да й направят място. „Света многострадална Богородица“ е лъскава католическа църква от седемдесетте: имитация на злато и изкуствени скъпоценни камъни като пръстен от магазинче за един долар. Уинд Гап е малък бастион на католицизма сред процъфтяващия южняшки баптизъм наоколо. Градчето е основано от ирландци. Нашите предци, бягащи от картофения глад в родината, акостирали в Ню Йорк, но там били подложени на издевателства и (умните от тях) тръгнали на запад. Французите вече се били настанили в Сейнт Луис, затова нашите завили на юг и основали свои градове. Но след години безцеремонно били прогонени по време на възстановяването на Юга. Мисури, винаги място на конфликти, се опитвал да се освободи от южняшките си корени и да се трансформира в нов свободен от робство щат, затова уронващите престижа ирландци и други нежелани елементи били изселени. Оставили само религията си.

Десет минути преди службата пред църквата се събра опашка. Огледах хората, вече седнали на пейките вътре. Нещо не беше наред. Сред тях нямаше нито едно дете. Нито едно момченце с тъмен панталон, играещо си с камионче в краката на майка си; нито едно момиченце, притискащо до гърдите си парцалена кукла. Нямаше лице, по-младо от петнайсет години. Запитах се дали причина бе уважение към родителите, или продиктувана от страх защитна реакция. Инстинктивен стремеж на хората да предпазят децата си от бъдещи посегателства на убиеца. Представих си стотици хлапета, скрити в тъмни стаи и смучещи пръстите си, докато гледат телевизия, далеч от зли очи.

Без деца, които да усмиряват, посетителите в църквата изглеждаха мъртви, като картонени манекени на местата на истинските хора. Отзад видях Боб Неш с тъмен костюм. От съпругата му все още нямаше следа. Той ми кимна, после се намръщи.

Органът засвири приглушено първите ноти на „Не се бойте“ и близките на Натали Кийн, които досега плачеха, прегръщаха се и се суетяха на входа като едно голямо скърбящи сърце, влязоха скупчени един до друг. Двама мъже бяха достатъчни, за да внесат лъскавия бял ковчег. Ако бяха дори само с един повече, щяха да се спъват.

Майката и бащата на Натали поведоха шествието. Тя беше с около пет пръста по-висока от него — едра, сърдечна на външен вид жена, с пясъчноруса коса, вързана с ластик. Имаше открито лице, от онзи тип, които те предразполагат да попиташ за посоката или за часа. Господин Кийн беше дребен и хилав, с кръгло детинско лице, което изглеждаше още по-кръгло заради очилата с метални рамки, приличащи на две златни колела от велосипед. Зад тях вървеше красив юноша, на осемнайсет или деветнайсет, свел глава и хлипащ безутешно. „Братът на Натали“, прошепна една жена зад мен.

По страните на майка ми се стичаха сълзи и капеха шумно върху кожената чантичка, която тя държеше в скута си. Жената до нея потупа утешително ръката й. Извадих бележника от джоба на сакото си и започнах да записвам, докато майка ми не ме плесна през ръката и не прошепна:

— Това е срамота. Злепоставяш ме. Престани или ще те изгоня навън.