Посредствена работа — няма нужда да ми казвате. Още докато пращах файла на Къри, съжалих за всичко в материала. Твърдението, че полицията подозира сериен убиец, бе спекулация. Викъри не беше споменал такова нещо. Първият цитат на Джейни Кийн бях откраднала от надгробното слово. Втория скалъпих от ругатните, които тя изля по мой адрес, след като осъзна, че съболезнованията ми по телефона са само претекст. Веднага се досети, че смятам да направя дисекция на убийството на детето й и да го сервирам в лесен за смилане вид на читателите.
— Оставете ни на спокойствие! — закрещя. — Днес погребахме детето си. Не ви ли е срам?
Все пак беше някакъв цитат, а аз имах нужда да цитирам някого, след като Викъри ме държеше на тъмно.
Според Къри материалът беше добро — забележете, не отлично, а просто добро — начало. Дори остави моето спекулативно изречение: „Сериен убиец, който отвлича деца.“ Знаех, че трябва да се изреже, но много ме влечеше драматичното звучене. Къри сигурно е бил пиян, когато го е чел.
Поиска да събера повече информация за семействата веднага щом мога. Това беше още един шанс да се реванширам. Имах късмет — изглеждаше, че „Чикаго Дейли Поуст“ нямаше да има конкуренция в Уинд Гап за известно време. В момента, много удобно за нас, се разгаряше сексскандал в Конгреса, заплашващ да съсипе не един, а трима консервативни политици, двама от които — жени. Пикантна, пошла история. Нещо по-важно, сериен убиец тероризираше друг, по-известен град: Сиатъл. Между кафенетата в мъгливите улици някой колеше бременни жени, разпаряше коремите им и подреждаше съдържанието им в шокиращи композиции за собствено забавление. Друго обстоятелство в наша полза беше, че репортерите, специализиращи в такъв тип новини, бяха заети с този случай. Тук бях единствено аз, сама с кошмарите си от детството.
В сряда спах до късно, увита през глава с мокрите от пот чаршафи и одеяла. Будих се няколко пъти от звъна на телефона, от бученето на прахосмукачка пред вратата на стаята ми, от градинска косачка навън. Не исках да ставам, но денят напредваше. Лежах със затворени очи и си се представях отново в Чикаго, на скърцащото легло в гарсониерата, гледаща към голата тухлена стена на един супермаркет. Имах картонен гардероб, който бях купила преди четири години от същия супермаркет, и пластмасова маса, на която се хранех в безтегловни жълти чинии с изкривени алуминиеви прибори. Първо се притесних, че не съм поляла единственото си растение — пожълтяла папрат, която бях намерила в боклука на съседите, но после си спомних, че я изхвърлих още преди два месеца. Опитах се да си представя други сцени от живота си в Чикаго: работното ми място, прекия ми началник, който все още не знаеше името ми, мръсните зелени коледни лампички, които още не бяха демонтирали. Шепа приятелски настроени познати, които вероятно още не бяха забелязали, че ме няма.
Мразех Уинд Гап, но и мислите за новия ми дом не ме утешаваха.
Извадих малка бутилка топла водка от сака си и пак легнах. Отпих глътка и се огледах. Очаквах, че майка ми ще преустрои детската ми стая веднага след заминаването ми, но всичко изглеждаше точно както го бях оставила преди десет години. Сега съжалих, че съм била толкова сериозна: нямаше плакати на любими музикални състави или филми, нямаше момичешки колекции на снимки или корсажи. Вместо това имах картини на платноходки, пасторални пейзажи с маслени бои и портрет на Елинор Рузвелт. Последният бе странна придобивка, защото навремето не знаех нищо за госпожа Рузвелт, освен че е била добра, и това явно ми е било достатъчно. При сегашната ми настройка сигурно бих предпочела снимка на жената на Уорън Хардинг, „Графинята“, която записвала и най-дребните прегрешения в малък червен бележник, за да може по-късно да си отмъсти. Днес харесвам президентски съпруги с повече характер.
Пийнах още водка. Най-много от всичко на света исках пак да се унеса, да се потопя в мрака, да забравя. Чувствах се ужасно. Имах усещането, че съм препълнена със сълзи, напиращи навън — като балон с вода, който всеки момент ще се пръсне. Достатъчно беше някой да ме боцне с карфичка. Уинд Гап беше нездравословно място за мен. Тази къща бе нездравословна за мен.
Някой тихо почука на вратата, като съвсем леко драскане.
— Да? — Бързо скрих чашата с водка отстрани на леглото.
— Камий? Аз съм. Майка ти.
— Да?
— Нося ти лосион.
Залитайки леко, отидох до вратата. Водката ми даваше необходимия кураж, за да понеса това конкретно място в този конкретен ден. Шест месеца бях успяла да стоя далеч от алкохола, но тук правилата не важаха. Майка ми надникна плахо в спалнята, сякаш беше стая на мъртво дете. Почти. Държеше светлозелено шишенце.