— Има витамин Е. Взех го тази сутрин.
Майка ми вярва в целебните свойства на витамин Е, сякаш, ако се мажа достатъчно често с него, кожата ми отново ще стане чиста и безупречна. Досега не е подействало.
— Благодаря.
Тя бързо огледа врата, ръцете, краката ми, непокрити от фланелката с къс ръкав, с която спях. После се намръщи и вдигна очи към лицето ми. Въздъхна и леко поклати глава. Остана да стои така.
— Много ли ти беше тежко на погребението, мамо? — Дори сега не можех да устоя на изкушението да си поговоря с нея.
— Тежко ми беше. Приликите бяха толкова много. Този малък ковчег…
— И на мен ми беше тежко. Даже се изненадах колко. Тя много ми липсва. Все още. Не е ли странно?
— Би било странно, ако не ти липсваше. Тя ти е сестра. Болката е почти толкова силна, колкото ако изгубиш детето си. Въпреки че беше още много малка. — Долу Алън си подсвиркваше някаква мелодия, но майка ми като че ли не го чуваше. — Не одобрявам много онова отворено писмо, което прочете Джейни Кийн — продължи тя. — Все пак бяхме на погребение, а не на политическа среща. И защо всички бяха облечени толкова ежедневно?
— Писмото беше трогателно. Искрено. Ти нищо ли не прочете на погребението на Мериан?
— Не, не. Аз едва се държах на краката си, камо ли да произнасям речи. Предполагам, че не си спомняш тези неща, Камий. Мисля, че ще се засрамиш, когато осъзнаеш колко много си забравила.
— Бях само на тринайсет, когато тя почина, мамо. Спомни си, бях малка. — Преди повече от двайсет години, как бе възможно?
— Да. Добре, стига. Какво смяташ да правиш днес? Розите в Дейли Парк са цъфнали, ако искаш да се разходиш.
— Ще мина през участъка.
— Не ми споменавай такива неща, докато си тук — сряза ме тя. — Казвай ми, че ще излизаш по задачи или ще се виждаш с приятелки.
— Ще излизам по задачи.
— Добре. Приятно прекарване.
Тя се отдалечи по коридора и след малко чух как стълбите скърцат под краката й, докато слизаше.
Изкъпах се с хладка вода в плитката вана, на изгасени лампи и с чаша водка на перваза отстрани. После се облякох и излязох в коридора. В къщата беше тихо — тишина, каквато може да има само в една вековна постройка. Спрях пред кухнята и се ослушах. Вътре нямаше никого, чуваше се само бръмченето на вентилатора. Вмъкнах се бързо, грабнах една зелена ябълка и излязох от къщата.
Небето беше безоблачно.
На верандата отвън видях едно преобразено дете. Момиченцето, което гледаше съсредоточено еднометрова куклена къща, точно копие на майчиния ми дом. Дългите й, добре оформени руси къдрици се поклащаха на гърба й, който беше обърнат към мен. Когато ме погледна, разпознах момичето, с което бях говорила на входа на гората, а после бях видяла да се смее с приятелките си пред църквата след погребението на Натали. Най-красивата от компанията.
— Ама? — попитах и тя се засмя.
— Разбира се. Кой друг ще си играе на верандата на Адора с миниатюрната къща на Адора?
Носеше карирана рокличка и отстрани имаше оставена сламена шапка в тон с дрехата. Ама изглеждаше точно на годините си — тринайсет — за първи път, откакто я бях видяла. Всъщност не. Сега изглеждаше по-малка. Тези дрехи подхождаха повече на десетгодишно дете. Тя видя, че я гледам изпитателно, и се намръщи.
— Облечена съм така заради Адора. Когато съм вкъщи, аз съм нейната кукличка.
— А когато не си?
— Тогава съм други неща. Ти си Камий. Моята полусестра. Първата дъщеря на Адора. Преди Мериан. Ти си „преди“, аз съм „след“. По-рано не ме позна.
— Твърде дълго ме нямаше, а Адора спря да праща снимки за Коледа преди пет години.
— Спряла е да ги праща на теб може би. Но тук продължаваме да правим проклетите снимки. Всяка година Адора ми купува рокличка на червени и зелени карета специално за случая. И веднага щом се снимаме, я хвърля в огъня.
Извади табуретка с големината на мандарина от хола на куклената къщичка и ми я подаде.
— Трябва да се претапицира. Адора смени цветното оформление от прасковено на жълто. Обеща да ме заведе в магазина за платове, за да си избера нови покривки. Тази куклена къщичка е моя идея.
Прозвуча почти непринудено: „моя идея“. Изрече думите плавно и небрежно, като държеше главата си леко наклонена настрана, но изразът със сигурност беше на майка ми. Нейната кукличка се учеше да говори точно като Адора.
— Явно много добре се справяш — отбелязах аз и й махнах вяло за довиждане.
— Благодаря — каза тя. Погледна копието на моята стая в куклената къщичка и побутна леглото с кутрето си. — Надявам се, че си прекарваш добре тук — добави, гледайки в стаята, сякаш говореше на някоя малка Камий, която никой друг не можеше да види.