Заварих главен инспектор Викъри да блъска с чук по един знак „Стоп“, за да изправи някаква неравност, на ъгъла на Втора и „Ели“, тиха уличка с малки къщи на няколко пресечки от участъка. При всеки удар присвиваше очи. Ризата му беше мокра от пот на гърба и очилата му се бяха смъкнали на върха на носа.
— Нямам какво да ви кажа, госпожице Прийкър. — Дум.
— Знам колко ви е омразно това, главен инспектор Викъри. Аз също не съм искала тази задача. Принудиха ме, защото съм от тук.
— Не сте си идвали от години, доколкото разбрах. — Дум.
Не отговорих. Загледах се в тревата, избила от една цепнатина на тротоара. Това обръщение „госпожице“ малко ме засегна. Не можех да разбера дали е израз на учтивост, с каквато не съм свикнала, или нарочно изтъкване на факта, че още не съм омъжена. Сама жена, дори минала трийсетте, беше странно явление по тези краища.
— Порядъчен човек би предпочел да го уволнят, вместо да пише за мъртви деца. — Дум. — Това е опортюнизъм, госпожице Прийкър.
Отсреща възрастен мъж, стиснал здраво кутия мляко, пристъпваше бавно към бяла талашитена къща.
— Не се чувствам много порядъчна точно сега, прав сте. — Не ми пречеше да разведря малко Викъри. Исках да му се харесам, не само защото това щеше да улесни работата ми, а и защото с нервното си поведение ми напомняше за Къри, който ми липсваше. — Но малко публичност може да привлече интерес към разследването и да помогне. Имало е такива случаи.
— По дяволите. — Той захвърли чука на земята и се обърна към мен. — Вече потърсихме помощ. Пратиха ни някакъв специален детектив от Канзас Сити. Вече няколко месеца се мотае. Не е разкрил абсолютно нищо. Казва, че сигурно някой побъркан случайно е минал оттук, харесало му е и е останал в околността. Е, този град не е толкова голям и съм сигурен, че все някой щеше да забележи, ако се появи чужд човек. — Погледна ме предизвикателно.
— Гората е доста голяма, доста гъста — отбелязах.
— Това не е дело на външен човек. Предполагам, че си давате сметка за това.
— Предполагам, че предпочитате да е външен човек.
Викъри въздъхна, запали цигара и покровителствено обгърна стълба на знака с ръка.
— По дяволите, разбира се, че предпочитам. Но не съм глупак. Може да не съм разследвал убийства, но не съм някакъв скапан идиот.
В този момент съжалих за изпитата водка. Мислите ми блуждаеха, не можех да се съсредоточа върху думите му, не можех да измисля подходящите въпроси.
— Мислите, че извършителят е от Уинд Гап?
— Не коментирам.
— Това ще остане между нас. Защо някой от Уинд Гап ще убива деца?
— Веднъж ме повикаха, защото Ан убила папагалчето на съседите с пръчка. Заострила я с един от ловджийските ножове на баща си. Натали… по дяволите, семейството й се премести тук преди две години, защото във Филаделфия, където живеели преди, забила ножица в окото на една съученичка. Баща й напуснал доста добре платена работа само за да могат да започнат начисто. В щата, откъдето е дядо му. В малко градче. Сякаш малките градчета си нямат своите проблеми.
— И един от тях е, че всички знаят кои са калпазаните.
— Именно.
— Значи мислите, че го е направил някой, който не обича децата, така ли? И по-специално тези две момиченца? Може би са му направили нещо? И това е отмъщение?
Викъри подръпна върха на носа си, почеса се по мустаците. Погледна чука на земята. Явно се колебаеше дали да го вземе и да ме отпрати, или да продължи да говори. В този момент към нас с голяма скорост се приближи черна кола и още преди да е спряла, прозорецът от дясната страна се спусна. Шофьорът, чието лице не се виждаше добре от черните очила, се наведе към нас, за да ни погледне.
— Ей, Бил. Не трябваше ли да се видим в кабинета ти сега?
— Имах да свърша малко работа.
Това беше типът от Канзас Сити. Погледна ме, като свали очилата си с добре отработен жест. Имаше светлокестенява коса и един кичур постоянно падаше пред лявото му око. Синьо. Усмихна ми се, показвайки съвършени бели зъби.
— Здравейте.
Погледна Викъри, който демонстративно се наведе и вдигна чука. После — пак мен.
— Добър ден — отговорих. Дръпнах ръкавите си до китките и ги затиснах с пръсти.
— Е, Бил, да те закарам? Или предпочиташ да вървиш пеша? Мога да мина да взема по кафе и ще се видим там.
— Не пия кафе. Би трябвало вече да си забелязал. Идвам след петнайсет минути.