— Опитай се да ги направиш десет, а? Вече закъсняваме. — Господин Канзас Сити отново ме погледна. — Сигурен ли си, че не искаш да те закарам, Бил?
Викъри само поклати глава.
— Коя е твоята приятелка, Бил? Мислех, че вече познавам всички по-важни уиндгапчани. Или… уиндгапианци?
Ухили се. Мълчах като срамежлива ученичка и чаках Викъри да ме представи.
Дум! Главният инспектор се преструваше, че не чува. В Чикаго сама бих се представила с усмивка и бих се насладили на реакцията, но тук само погледнах Викъри и не казах нищо.
— Е, добре, ще се видим в участъка.
Стъклото се вдигна и колата потегли.
— Това ли е детективът от Канзас Сити? — попитах. Вместо да отговори, Викъри запали нова цигара и тръгна към участъка. Старецът отсреща тъкмо се беше добрал до вратата на къщата си.
4
Някой беше нацапал със син спрей основата на водонапорната кула в мемориалния парк „Джейкъб Дж. Гарет“ и тя изглеждаше странно стилна, сякаш бе обута с плетени терлици. Самият парк — последното място, където Натали е била видяна жива — беше пуст. Във въздуха все още се носеше фин прах, вдигнат от бейзболното игрище, и аз усетих вкуса му в гърлото си като от преварен чай. Тревата по периферията на гората беше израсла високо. Изненадах се, че още никой не е наредил да я окосят, да я унищожат, както бяха направили с камъните, задържали трупа на Ан Неш.
Когато бях в гимназията, паркът „Гарет“ беше място, където всички ходеха да пият бира през уикендите, да пушат марихуана или да мастурбират в храстите. Именно там, тринайсетгодишна, за първи път се целувах с момче — едно футболистче, което бе натъпкало устата си с тютюн за дъвчене. Никотинът ме замая повече от вълнението на първата целувка, после избягах зад колата му да повръщам погълнатото по-рано вино с плодов сок и мънички, лъскави парченца плод.
— Джеймс Капизи е бил тук.
Обърнах се и видях около десетгодишно момченце с къса руса коса, което държеше опърпана топка за тенис.
— Кой е Джеймс Капизи?
— Един приятел. Бил е тук, когато тя е отвела Натали. Джеймс я видял. Била по нощница. Играели си на летяща чиния, ей там покрай гората, и тя отвела Натали. Можела да вземе Джеймс, но той искал да стои тук, на поляната. Затова Натали стояла по-близо до дърветата. Джеймс останал на поляната заради слънцето. Той не трябва да излиза на слънце, защото майка му има рак на кожата, но въпреки това излиза. Или по-скоро, излизаше. — Момченцето тупна топката на земята и около него се вдигна облак прах.
— Той вече не обича ли да излиза на слънце?
— Той вече не обича нищо.
— Заради Натали ли?
Момченцето сви войнствено рамене:
— Защото Джеймс е пъзльо.
Изгледа ме от глава до пети, после неочаквано запрати топката срещу мен. Тя се удари в хълбока ми и отскочи.
Хлапето се изкиска тихо.
— Извинявай.
Хукна да гони топката, метна се показно върху нея, скочи на крака и я удари в земята. Тя отскочи нагоре, пак падна и след няколко подскока спря.
— Не съм сигурна, че разбирам какво ми казваш. Кой е бил с нощница? — попитах, като гледах все още подскачащата топка.
— Жената, която е отвела Натали.
— Чакай, какво искаш да кажеш?
Бяха ми казали, че Натали си играла тук с приятелчета, които си тръгнали за вкъщи, и се предполагаше, че е била отвлечена някъде по краткия път до дома й.
— Джеймс видял как жената отвежда Натали. Били само двамата и си играели на летяща чиния. Натали не успяла да я хване и тя отлетяла в тревата покрай дърветата. Тогава жената се показала и я сграбчила. И после двете изчезнали в гората. Джеймс се уплашил и избягал вкъщи. Оттогава не е излизал.
— А ти откъде знаеш какво се е случило?
— Ходих веднъж да го видя. Той ми разказа. Нали сме приятели.
— Джеймс наблизо ли живее?
— Майната му на Джеймс. И без това може би ще отида при баба за ваканцията в Арканзас. Там е по-добре от тук.
Момченцето хвърли топката по телената ограда на бейзболното игрище. Тя се заклещи там и остана да се поклаща известно време с тракане.
— Ти тукашна ли си? — попита хлапето, като продължи да рита прахта.
— Да, тук съм родена. Но вече не живея в града. Дошла съм на гости. — Пробвах пак: — Джеймс някъде наблизо ли живее?
— В гимназията ли учиш? — Лицето му беше силно загоряло от слънцето. Приличаше на малък морски пехотинец.
— Не.
— В колеж? — Брадичката му бе влажна от слюнка.
— По-стара съм.
— Трябва да се прибирам.
Той заподскача заднишком, издърпа топката от телената мрежа, погледна ме пак и разклати дупето си, сякаш изпълняваше нервен танц.