— Да. Усмихна ми се. За момент си помислих, че може би няма нищо страшно. Но тя не каза нищо. После престана да се усмихва. Постави пръст на устните си да мълча. И след това се вмъкна в гората. С Натали. — Момченцето пак сви рамене. — Разказах това на всички.
— И на полицаите ли?
— Първо на мама, после на полицаите. Мама ме накара да им разкажа. Но те не ми повярваха.
— Защо?
— Помислиха, че лъжа. Обаче аз няма да си измисля такова нещо. Глупаво е.
— Натали направи ли нещо, когато се случваше това?
— Не. Само стоеше. Мисля, че не знаеше какво да направи.
— Жената приличаше ли ти на някого, когото си виждал преди?
— Не. Нали ти казах. — Той се дръпна от прозореца и се заоглежда назад в хола.
— Е, извинявай, ако съм те притеснила. Може би трябва да поканиш някое приятелче. Да ти прави компания. — Той пак сви рамене и започна да гризе нокътя си. — Може да се почувстваш по-добре, ако излезеш да си поиграеш навън.
— Не искам. Освен това имаме пистолет.
Посочи назад в стаята към оръжието, поставено на страничната облегалка на дивана, до нахапан сандвич с шунка. Боже Господи!
— Сигурен ли си, че това нещо трябва да стои така, Джеймс? Пистолетите не са за малки деца. Могат да бъдат много опасни.
— Не са чак толкова опасни. Мама разрешава. — Сега за първи път ме погледна в лицето. — Много си красива. Имаш хубава коса.
— Благодаря.
— Трябва да се прибирам.
— Добре. Бъди внимателен, Джеймс.
— Точно това правя.
Издиша съсредоточено и се отдалечи от прозореца. След секунда пак чух телевизора.
В Уинд Гап има единайсет бара. Отидох в един, който не познавах, „Сензоре“, който, съдейки по неоновите зигзази на стената и малкия дансинг по средата на салона, сигурно е процъфтявал по време на идиотията от осемдесетте. Тъкмо пиех бърбън и си попълвах записките от изминалия ден, когато господин Канзас Сити се настани на стола срещу мен. Остави шумно бирата си на масата.
— Мислех, че на репортерите не е позволено да говорят с малолетни без разрешение от родителите им — отбеляза с усмивка и отпи от бутилката. Майката на Джеймс сигурно беше подала сигнал.
— Репортерите трябва да бъдат по-пробивни, когато полицията не си мърда пръста, за да придвижи разследването напред.
— Полицията не може да си върши добре работата, ако репортерите публикуват подробности за разследванията в чикагските вестници.
Това беше стара игра. Отново забих поглед в бележника си, мокър от кондензираната влага по чашата ми.
— Нека да пробваме друг подход. Аз съм Ричард Уилис. — Той пак отпи глътка бира и измляска леко.
— Аха.
— А вие сте Камий Прийкър. Момиче от Уинд Гап, което е намерило щастието в големия град.
— О, да, това съм аз.
Той се усмихна, показвайки обезпокоително белите си зъби, и прокара ръка през косата си. Нямаше годежен пръстен. Запитах се откога съм започвала да забелязвам такива подробности.
— Добре, Камий, какво ще кажете двамата с вас да сключим примирие? Поне временно. Да видим как ще потръгнат нещата. Предполагам, че няма нужда да ви мъмря за момченцето на Капизи.
— Предполагам разбирате, че няма причина да ме мъмрите. Защо полицията не е взела под внимание показанията на единствения очевидец на отвличането на Натали Кийн? — Взех химикалката, за да му покажа, че разговорът ни ще бъде отразен.
— Кой казва, че не сме ги взели под внимание?
— Джеймс Капизи.
— Аха, какъв надежден източник на информация — отбеляза със смях. — Тук ще ви разкрия една малка тайна, госпожице Прийкър. — Доста добре имитира Викъри, като дори направи жест, сякаш завърта въображаема венчална халка на безименния си пръст. — В полицията нямаме практика да информираме деветгодишни момченца за хода на текущи разследвания. В това число не им се отчитаме дали вярваме или не на показанията им.
— А вярвате ли?
— Не мога да коментирам.
— Струва ми се, че ако сте имали добро описание на заподозрян в убийство, можехте да осведомите местните жители, за да бъдат нащрек. Но не сте го направили и затова предполагам, че сте пренебрегнали показанията на момченцето.
— Пак без коментар.
— Доколкото разбрах, Ан Неш не е била сексуално малтретирана. Такъв ли е случаят и с Натали Кийн?
— Госпожице Прийкър. В момента не мога да коментирам.
— Защо тогава седим тук и си говорим?
— Ами, най-напред, знам, че онзи ден сте прекарали дълго време, вероятно от вашето работно време, с нашия служител, за да му разкажете своята версия за откриването на трупа на Натали. Исках да ви благодаря.