— Моята версия?
— Всеки има различна версия за определено събитие. Например вие сте казали, че очите на Натали са били отворени. Господин и госпожа Брусар казват, че са били затворени.
— Не мога да коментирам — измърморих сърдито.
— Аз съм по-склонен да вярвам на жена, която си изкарва прехраната като репортер, отколкото на възрастна двойка собственици на малък ресторант. Но бих искал да чуя доколко сте сигурна в твърдението си.
— Имало ли е сексуално посегателство срещу Навали? Неофициално.
Оставих химикалката на масата.
Той замълча за секунда, като въртеше разсеяно бутилката с бира.
— Не — отговори след малко.
— Абсолютно съм сигурна, че очите й бяха отворени. Но нали и вие бяхте там.
— Да, бях.
— Значи показанията ми не са ви необходими. Какво е второто?
— Моля?
— Казахте: „най-напред…“
— А, да. Втората причина да искам да говоря с вас, да бъда честен — качество, което мисля, че ще оцените — е, че отчаяно искам да поговоря с външен човек. — Белите зъби отново блеснаха срещу мен. — Да, знам, че сте родена тук. И, честно казано, не мога да разбера как сте издържали. Идвам периодично от август и вече започвам да полудявам. Канзас Сити също не е някакъв страхотен метрополис, но поне има нощен живот. Култура… Някаква култура. Има хора.
— Сигурна съм, че ще се справите.
— Надявам се. Сега може да се наложи да остана по-дълго.
— Аха. — Посочих бележника си. — И така, каква е вашата теория за убийствата, господин Уилис.
— Детектив Уилис — поправи ме той, като пак се усмихна. Довърших питието си на една глътка и започнах да дъвча счупената пластмасова сламка. — Е, Камий, мога ли да ви почерпя?
Разклатих чашата си и кимнах:
— Бърбън, чист.
— Добре.
Докато той поръчваше на бара, взех химикалката и написах задник на китката си. Той се върна с две чаши „Уайлд търки“.
— Е — заговори, като размърда вежди. — Предлагам просто да си поговорим. Като нормални хора. Имам нужда от това. Бил Викъри не умира от желание да общува с мен.
— Вече сме двама с този проблем.
— Да. Значи сте от Уинд Гап и сега работите за чикагски вестник. „Трибюн“?
— „Дейли Поуст“.
— Този не съм го чувал.
— Нормално.
— Не кипите от ентусиазъм.
— Работата е добра. Бива.
Не бях в настроение за размяна на любезности, дори не бях сигурна, че си спомням как се прави. В нашето семейство Адора беше тази, която умееше да се харесва на хората — даже човекът, който пръскаше срещу термити веднъж годишно, изпращаше сантиментални картички за Коледа.
— Не сте много разговорлива, Камий. Ако ви досаждам, само кажете, и ще си тръгна.
В интерес на истината, не исках да си тръгва. Беше хубав мъж и гласът му ми действаше успокояващо. Това, че и той не се чувстваше в свои води, също беше плюс.
— Извинявайте, малко съм раздразнителна. Това завръщане беше трудно за мен. И писането за тези убийства още повече ме натоварва.
— Откога не се бяхте връщали тук?
— От години. Осем, за да бъда точна.
— Но все още имате роднини тук.
— О, да. Заклети уиндгапианци. Мисля, че това е предпочитаното название, ако отговоря на въпроса ви по-рано днес.
— Благодаря. Не искам да оскърбявам милите местни хора. Поне не повече, отколкото вече съм го направил. На близките ви харесва ли им тук?
— Да. Никога не са си мечтали за друго място. Имат твърде много приятели. Твърде хубава къща. И така нататък.
— И двамата ви родители ли са родени тук?
Групичка мъже на моята възраст, чиито лица ми бяха познати, се настаниха в съседното сепаре, всеки с халба бира пред себе си. Надявах се да не ме видят.
— Майка ми е от тук. Вторият ми баща е от Тенеси. Дойде, когато се ожениха.
— Кога беше това?
— Преди близо трийсет години, предполагам. — Опитах се да пия по-бавно, за да не го изпреваря.
— А баща ви?
Усмихнах се любезно, без да отговоря.
— Вие в Канзас Сити ли сте отраснали?
— Да. Никога не съм мислил да отида другаде. Твърде много приятели. Твърде хубава къща. И така нататък.
— А полицейската работа там… добре ли е?
— Има действие. Достатъчно, за да не стана като Викъри. Миналата година работих по доста сериозни случаи. Предимно убийства. И хванахме един тип, който серийно нападаше жени из целия град.
— Изнасилвач?
— Не. Яхваше ги, после бъркаше в гърлата им и ги раздираше на парчета.
— Боже Господи!
— Хванахме го. Продавач на алкохол на средна възраст, който още живееше с майка си. Намерихме тъкан от последната жертва под ноктите му. Десет дни след убийството.