Не разбрах дали се възмущаваше от глупостта на престъпника или от лошата му хигиена.
— Ясно.
— А сега съм тук. По-малък град, но по-добра възможност да се докажа. Когато Викъри ни се обади, случаят не изглеждаше толкова сериозен, затова решиха да изпратят някоя по-дребна клечка. Мен. — Усмихна се, почти скромно. — После се оказа, че имаме сериен престъпник. Засега не са ми отнели случая — с разбирането, че не трябва да оплескам нещата.
— Позната ситуация.
— Странно е да получиш големия си шанс благодарение на нещо толкова ужасно — продължи той. — Но чувството сигурно ви е познато. Какви събития отразявате в Чикаго.
— Полицейски репортер съм, тъй че вероятно се сблъсквам със същите гадости, с които и вие: побои, изнасилвания, убийства. — Исках да знае, че и аз имам своите ужасяващи истории. Глупаво, но ми доставяше удоволствие. — Миналия месец писах за един осемдесет и две годишен старец. Синът му го убил, после накиснал трупа в сода каустик във ваната, за да се разтвори. Разбира се, направи пълни самопризнания, но не можеше да обясни защо го е извършил.
Съжалих, че използвах думата „гадости“ за побоите, изнасилванията и убийствата. Показваше неуважение.
— Явно и двамата сме виждали грозни сцени — отбеляза Ричард.
— Да. — Завъртях течността в чашата си, не се сещах какво повече да кажа.
— Съжалявам.
— И аз.
Изгледа ме изпитателно. Барманът намали осветлението — официален сигнал, че наближава време за затваряне.
— Можем да отидем на кино някой ден — каза Ричард със смирен тон, като че ли една вечер в местния киносалон можеше да разсее всичките ми тревоги.
— Може. — Изгълтах на един дъх питието си. — Защо не?
Той отлепи етикета на празната бирена бутилка до себе си и го изглади върху масата. Несъзнателен навик. Явно никога не беше работил в бар.
— Е, Ричард, благодаря за питието. Време е да се прибирам вкъщи.
— Приятно ми беше да си поприказваме, Камий. Да ви изпратя ли до колата?
— Не, благодаря. Няма нужда.
— Ще можете ли да шофирате така? Не го казвам като ченге.
— Ще се справя.
— Добре. Хубави сънища.
— На вас също. Следващия път искам нещо, което да включа в репортажа.
Когато се прибрах, Алън, Адора и Ама седяха в хола. Сцената ме удиви, толкова много ми напомняше за дните с Мериан. Ама и майка ми седяха на дивана. Адора беше прегърнала малката си дъщеря — с вълнена нощница въпреки горещината — и притискаше бучка лед до устните й. Моята полусестра ме погледна равнодушно, после продължи да си играе с лъскава махагонова маса, абсолютно същата като масата в съседната стая, но висока само десет сантиметра.
— Няма нищо страшно — каза Алън, като вдигна глава от вестника, който четеше. — Ама е хванала само някакъв летен вирус.
Изпитах лека тревога, после — раздразнение. Представих си досадните задължения от едно време, които ме караха да изпълнявам винаги когато Мериан се разболееше: да тичам до кухнята да й правя чай и други подобни. После все се навъртах около майка ми и чаках да прегърне и мен. Сега и Адора, и Ама мълчаха. Мама дори не ме погледна, само притисна малката си дъщеря по-близо до себе си и затананика на ухото й.
— Ние, от рода Крелин, сме малко деликатни — каза с леко виновен тон Алън.
Лекарите в Уудбъри вероятно наистина виждаха по някой представител на семейство Крелин поне веднъж седмично, защото и Адора, и Алън бяха маниаци на тема здраве. Спомням си, че когато бях дете, майка ми се опитваше да ме цери с мехлеми и масла, с домашни лекарства и хомеопатични помии. Понякога пиех смрадливите отвари, но по-често отказвах. После Мериан се разболя сериозно и Адора имаше по-важни неща от това да ме кара да гълтам екстракти от пшеничен зародиш. Сега получих внезапно прозрение: всички онези сиропи и хапчета, които тя ми даваше, а аз отказвах. Това беше последният път, когато съм получавала пълното й внимание. Изведнъж ми се прииска да не бях толкова своенравна.
Родът Крелин. Всички тук бяха Крелин. Само не и аз, помислих си с детинска завист.
— Съжалявам, че си болна, Ама — казах.
— Орнаментите на краката са сгрешени — внезапно измрънка тя. Вдигна масата и възмутено я показа на майка ми.
— Какво остро зрение имаш, Ама — каза Адора, като присви очи и се вгледа в миниатюрата. — Но то почти не се забелязва, миличка. Само ти ще знаеш. — Приглади назад влажната коса на момичето.
— Не мога да допусна грешно копие — заяви Ама, като гледаше гневно масата. — Трябва да я върнем. Какъв е смисълът да я правят по специална поръчка, ако ще е сбъркана?