— Миличка, уверявам те, изобщо не личи. — Мама я погали по бузата, но тя вече стана от дивана.
— Ти каза, че всичко ще бъде съвършено. Обеща! — Гласът на детето трепереше и по страните му потекоха сълзи. — Това сега развали всичко. Цялата къща е развалена. Това е столовата — не може да има маса, която не е същата. Мразя я!
— Ама… — Алън сгъна вестника, отиде при дъщеря си и се опита да я прегърне, но тя се освободи от ръцете му.
— Само едно нещо исках, само за това ви помолих, а на вас дори не ви дреме, че е сгрешено! — закрещя тя през сълзи и лицето й почервеня от гняв.
— Ама, успокой се — хладно каза Алън и пак се опита да я прегърне.
— Това е единственото, което искам! — изкрещя сестра ми и удари миниатюрната маса в пода, при което — тя се разпадна на пет части. Започна да я тъпче, докато я натроши на парченца, после се хвърли на дивана и зарови лице в тапицерията.
— Е — отбеляза мама, — сега явно ще трябва да поръчаме нова.
Прибрах се в стаята си, далеч от онова ужасно момиченце, което изобщо не беше като Мериан. Цялата треперех. Известно време крачих напред-назад, опитах се да си спомня как да нормализирам дишането си, как да успокоя кожата си. Но тя ми крещеше. Понякога белезите ми оживяват.
Аз имам този навик — да режа. Да поря, да дялам, да кълцам, да пробождам. Аз съм много особен случай. Имам цел. Кожата ми, видите ли, крещи. Тя е покрита с думи — кекс, кифла, коте, къдри — сякаш въоръжен с нож първокласник се е учил да пише върху плътта ми. Понякога, не много често, се смея. Когато излизам от банята и случайно мерна отстрани на крака си: кукличка. Когато обличам пуловер и зърна на китката си: болка. Защо точно тези думи? Хиляди часове терапия не успяха да вдъхновят с много идеи храбрите доктори. Много често звучат умалително, като Дик и Джейн, като розовко и опашчица. Или пък са с подчертано негативно звучене. Брой синоними на тревога, издълбани върху кожата ми: единайсет. Единственото, което знам със сигурност, е, че в определен момент ми се е струвало жизненоважно да видя точно тези букви върху тялото си, и не просто да ги видя, а да ги почувствам. На левия ми хълбок гори: фуста.
Малко по-надолу — първата ми дума, изрязана в един тревожен летен ден, когато бях на тринайсет: зло. Събудих се онази сутрин и ми беше горещо, отегчавах се, тревожех се за предстоящите часове. Как да се почувстваш сигурен, когато целият ти ден е необятен и празен като небето? Всичко можеше да се случи. Спомням си, че почувствах тази дума, тежка и леко лепкава, върху хълбока си. Ножът на мама за разфасоване на пържоли. Започнах да изписвам буквите съсредоточено като дете между въображаеми, очертани с червено редове. Измих се. После задълбах повече. Пак се измих. Полях ножа с белина и се промъкнах обратно в кухнята, за да го върна на мястото му. Зло. Облекчение. Прекарах остатъка от деня в грижи за раната си. Повторих извивките на буквата З с памуче, натопено в спирт. Галих бузата си, докато щипането премина. Лекарство. Превръзка. Пак отначало.
Проблемът се появи много преди това, разбира се. Проблемите винаги водят началото си много преди да ги забележиш. Когато бях на девет, преписах с дебел молив на големи точки цялата поредица „Малка къща в прерията“ дума по дума в тетрадка с лъскава зелена корица.
Когато бях на десет, записвах всяка дума, която учителката казваше, със син химикал на дънките си. После тайно ги перях с бебешки шампоан в умивалника в банята. Думите се размазваха и избледняваха, оставяха индиговосини йероглифи върху крачолите, сякаш по тях е подскачала птичка с нацапани с мастило крачка.
Единайсетгодишна, вече маниакално записвах всичко, което чуех, в малък син бележник. Бях вече малък репортер. Всяко изречение трябваше да се съхрани на хартия, иначе не беше истинско, изплъзваше се. Виждах думите да висят във въздуха — Камий, подай ми млякото — и когато започнеха да избледняват като диря от преминаващ самолет в небето, в мен назряваше тревога. Веднъж записани обаче, не можеха да ми избягат. Не се боях, че ще изчезнат. Аз бях пазителката на думите. Бях лудата на класа, записваща трескаво всяко изречение („Господин Фей е гей“, „Джейми Добсън е грозник“, „Те никога не пият мляко с какао“) с прилежност, граничеща с религиозно себеотдаване.
Мериан почина точно на тринайсетия ми рожден ден. Събудих се, отидох в стаята й, за да й кажа „добро утро“ — това беше първото нещо, което правех всяка сутрин — и я намерих с изцъклени очи, завита до брадичката. Спомням си, че не се изненадах. Тя постоянно умираше, откакто я помнех.