— Съжалявам, моето момиче — каза накрая на свиждането и беше искрен, защото гласът му звучеше тъжно.
Когато си тръгна, толкова се погнусих от себе си, че изтичах в тоалетната и повърнах. Забелязах покритите с гумени предпазители болтове отзад на тоалетната чиния, извадих един и започнах да дращя по дланта си — аз — докато санитарите не ме извлякоха навън с разкървавени като от разпъване на кръста ръце.
Съквартирантката ми се самоуби след няколко дни. Не с остър предмет, което, разбира се, беше ирония. Изгълта една бутилка почистващ препарат, който чистачките бяха забравили. Беше на шестнайсет, бивша мажоретка, която се режеше над нивото на бедрата, за да не се вижда. Родителите й ме гледаха обвинително, когато дойдоха да приберат нещата й.
Обикновено свързват депресията със синия цвят, но аз адски бих се зарадвала, ако се събудя и виждам всичко в небесносиньо. За мен депресията е жълта като пикня. Застояла, изветряла, смрадлива пикня.
Медицинските сестри ни даваха лекарства срещу сърбежа. И други, които да успокоят горящите ни мозъци. Претърсваха ни два пъти седмично за остри предмети и ни събираха на групички, за да си помагаме да се прочистим, теоретично, от гнева и ненавистта към себе си. Учехме се да не се мразим. След месец добро поведение ни награждаваха с топли бани и масаж. Учеха ни да се наслаждаваме на докосването.
Единственият ми друг посетител бе майка ми, която тогава не бях виждала пет години. Ухаеше на виолетки и носеше една подрънкваща гривна против уроки, която като малка си мечтаех да имам. Когато останахме сами, заговори за есенната шума и за някаква нова разпоредба на градския съвет, задължаваща всички да свалят коледната украса до петнайсети януари. Когато лекарите дойдоха, заплака и занарежда жално. Започна да ме гали по главата и да се вайка защо съм си причинила всичко това.
После, разбира се, подхвана темата за Мериан. Вече била изгубила едно дете, видите ли. Скръбта за малко не я убила. Защо по-голямата й (и макар и не толкова любима) дъщеря така се самонаранявала? Аз толкова съм се отличавала от изгубеното й момиче, което — като се замислиш — сега щяло да бъде на трийсет. Мериан толкова обичала живота. Божичко, тя така се радвала на света — спомняш ли си, Камий, как се смееше дори в болницата?
Сдържах се да не изтъкна пред майка ми, че Мериан беше просто едно объркано, умиращо дете. Каква полза имаше? Не можеш да се състезаваш с мъртвите. Де да можех да спра да се опитвам.
5
Когато слязох за закуска, Алън носеше бял панталон с безупречно изгладени ръбове и бледозелена риза. Седеше сам до масивната махагонова маса в трапезарията и лъскавата повърхност отразяваше бледо силуета му. Погледнах демонстративно краката на масата, за да видя за какво беше цялата врява снощи. Алън се престори, че не забелязва. Ядеше рохко яйце от купичка с чаена лъжичка. Когато ме погледна, една струйка полутечен жълтък потече като слюнка по брадичката му.
— Камий. Седни. Какво да кажа на Гайла да ти донесе?
Разклати сребърното звънче, оставено до него на масата, и на вратата на кухнята се показа Гайла — селско момиче, което преди десет години бе сменило отглеждането на прасета с чистене и готвене в дома на майка ми. Беше висока колкото мен — над средния ръст — но сигурно нямаше петдесет килограма. Бялата колосана рокля, която носеше вместо униформа, висеше хлабаво от всичките й страни като камбана.
Майка ми влезе покрай нея, целуна Алън по бузата и постави една круша пред стола, на който обичайно сядаше, върху памучна салфетка.
— Гайла, нали си спомняш Камий?
— Разбира се, госпожо Крелин — отговори прислужницата, като обърна лисичето си лице към мен. Усмихна ми се с криви зъби и напукани, белещи се устни. — Здравей, Камий. Имам яйца, препечени филийки и плодове.
— Само кафе, ако обичаш. Със сметана и захар.
— Камий, избрали сме храната специално за теб — каза майка ми, като отхапа от дебелия край на крушата. — Вземи поне един банан.
— И банан — обяви Гайла с ехидна усмивка и се върна в кухнята.
— Камий, трябва да ти се извиня за снощи — започна Алън. — Ама преживява една от своите кризи.
— Много е емоционална — добави майка ми. — В повечето случаи по сладък начин, но понякога е малко трудна.
— Това вчера не беше малко — отбелязах. — Беше сериозна истерия за тринайсетгодишно момиче. Даже малко плашеща. — Чикагският ми темперамент се завръщаше: по-уверен и със сигурност по-нахакан. Това ми донесе облекчение.
— Да. Е, и ти не беше цвете на нейните години.