Не можах да разбера какво точно има предвид майка ми: самонараняването, пристъпите на неудържим плач от мъка по сестра ми или разюздания сексуален живот, който бях започнала да водя. Реших само да кимна.
— Дано днес да е по-добре — казах с тон, предполагащ край на разговора, и станах да си ходя.
— Моля те, Камий, седни — тихо каза Алън, като бършеше устата си. — Разкажи ни за Ветровития град. Отдели ни една минутка.
— Ветровитият град е добре. Работата върви, получавам добри отзиви.
— Какво включват тези добри отзиви — поинтересува се той. Приведе се към мен и събра ръце, сякаш мислете, че много ще ме очарова с въпроса си.
— Напоследък работих по доста горещи репортажи. От началото на годината отразявах вече три убийства.
— И това хубаво ли е, Камий? — попита майка ми, като спря да гризе крушата. — Не мога да разбера откъде идва това твое влечение към всичко грозно. Сякаш нямаш достатъчно в живота си и без да го търсиш специално.
Изсмя се — писклив звук като от внезапно изпуснат балон.
Гайла донесе кафето и един банан, заврян в купичка. Точно когато тя излизаше, влезе Ама. Размениха се като актьори в салонен фарс. Целуна майка ми по бузата, каза „добро утро“ на Алън и седна срещу мен. Ритна ме веднъж под масата и се засмя. О, това ти ли беше?
— Извинявай, че трябваше да ме гледаш в такова състояние, Камий. Особено при положение че не се познаваме добре. Просто съм в труден период. — Усмихна се пресилено. — Но вече се събрахме. Ти си като бедната Пепеляшка, а аз като злата доведена сестра. Полусестра.
— В теб няма нито прашинка зло, миличка — обади се баща й.
— Обаче Камий е първата. Първата винаги е по-добрата. Сега, когато се върна, повече ли ще я обичате от мене? — попита тя. Започна въпроса игриво, но бузите й се изчервиха, докато чакаше отговора на майка ми.
— Не — тихо отвърна Адора. Гайла постави чиния с шунка пред Ама и тя сипа малко мед отгоре на тънка струйка.
— Защото обичаш мен — каза момичето. Усетих гадната миризма на месо, подправено със сладко. — Иска ми се да ме бяха убили.
— Ама, не говори така — смъмри я майка ми, като пребледня. Вдигна треперещи пръсти към миглите си, но се овладя и пак ги свали на масата.
— Така повече нямаше да се тревожа за нищо. Когато умре, човек става съвършен. Щях да стана като принцеса Даяна. Сега всички я обичат.
— Ти си най-обичаното момиче в цялото училище, а вкъщи всички те обожаваме, Ама. Не бъди алчна.
Ама пак ме ритна под масата и се усмихна демонстративно, сякаш е изяснила някакъв много важен въпрос. Заметна края на дрехата, която носеше, през рамо и аз осъзнах, че не носи пеньоар, както първоначално си бях помислила, а просто се е увила с един син чаршаф. Майка ми също забеляза.
— Какво, по дяволите, си облякла, Ама?
— Това е моята моминска рокля. Ще отида в гората да си поиграя на Жана д‘Арк. Момичетата ще ме изгорят на клада.
— Няма да направиш такова нещо, миличка — сряза я майка ми и грабна меда от ръцете й, за да не й позволи да сипе още върху шунката. — Две момичета на твоята възраст са мъртви, а ти още искаш да ходиш в гората да си играеш?
Децата в гората играят луди, тайни игри. Спомних си началото на стихотворението, което едно време знаех наизуст.
— Не се тревожи, нищо няма да ми се случи — успокои я Ама с фалшива усмивка.
— Ще стоиш тук.
Ама набоде ядно едно парче шунка на вилицата и измърмори някаква обида. Майка ми се обърна към мен, като вирна глава. Диамантът на безименния й пръст, проблесна сякаш ми даваше сигнал SOS.
— Слушай, Камий, защо не направим нещо приятно, докато си тук? — попита. — Може да си организираме пикник в задния двор. Или да вземем кабриолета, да се разходим, може би да поиграем голф в Уудбъри. Гайла, донеси ми чаша студен чай, ако обичаш.
— Идеята ти е много добра. Но първо трябва да видя колко още ще стоя тук.
— Да, няма да е зле и ние да знаем. Разбира се, можеш да останеш колкото си поискаш. Просто ще е добре да знаем, за да можем да си правим плановете.
— Разбира се. — Отхапах от банана, който имаше вкус на зелена тиква.
— Или може с Алън да ти дойдем на гости по някое време тази година. Досега не сме били в Чикаго. — Клиниката ми се намираше на деветдесет минути южно от града. Майка ми беше пристигнала на летище „О‘Хеър“ и дойде с такси. Струваше й 128 долара, 140 с бакшиша.
— И това ще е добре. Имаме хубави музеи. Езерото ще ти хареса.
— Вече не знам дали ще съм в състояние да се радвам на водата.
— Защо? — попитах, въпреки че се досещах.