Чувствах как мислите ми зациклят, обременени със стари предразсъдъци и прекалено много вътрешна информация. Внезапно изпитах силна нужда да поприказвам с Ричард Уилис — външен човек, който гледаше на случващото се като на работа, проект, който трябва да сглоби и завърши до последния пирон, в стегнат, готов вид. Трябваше и аз да разсъждавам по този начин.
Изкъпах се с хладка вода, без да паля лампата. После седнах на ръба на ваната и се натърках цялата с лосиона на майка ми, веднъж, бързо. Грапавините по кожата ми ме караха да настръхвам.
Обух лек памучен панталон и облякох блуза с дълъг ръкав. Сресах се и се погледнах в огледалото. Въпреки това, което бях сторила с останалата част от тялото си, лицето ми все още беше красиво. Не с някаква изпъкваща отличителна черта, а със съвършения си баланс. Изглеждаше в удивителна хармония. Големи сини очи, високи скули, заграждащи малък триъгълен нос. Сочни устни, леко извити надолу. Бях красива, стига да стоях облечена. При друго стечение на обстоятелствата можех да се забавлявам с колекция от любовници с разбити сърца. Можех да флиртувам със забележителни мъже. Можех да съм омъжена.
Навън небето както обикновено беше електриковосиньо. Дори самата мисъл за него ме караше да се просълзя.
Намерих Ричард в ресторантчето на семейство Брусар да яде гофрети без сироп. На масата имаше купчина папки, натрупани до височината на рамото му. Настаних се срещу него и се почувствах странно щастлива — чувство на съпричастност и комфорт.
Той ме погледна и се усмихна:
— Госпожице Прийкър. Вземете препечени филийки. Всеки път, когато дойда, им казвам, че не искам, но те въпреки това ми носят. Като че ли имат квота, която трябва да изпълнят.
Взех една филийка и я намазах с малко масло. Беше студена и твърда и когато отхапах, на масата попадаха трохи. Избутах ги под чинията и заговорих по същество:
— Слушайте, Ричард, хайде да поговорим. Официално или не, няма значение. Не мога да разбера какво става тук. Нямам никаква обективна информация.
Той потупа по папките до себе си и размаха жълтия си бележник към мен.
— Имам цялата обективна информация, която искате — или поне всичко от 1927 г. насам. Никой не знае какво се е случило с архивите преди 1927-а. Ако питате мен, вероятно секретарката ги е изхвърлила, за да не задръстват полицейския участък.
— Какви архиви?
— Опитвам се да съставя криминален профил на Уинд Гап, история на насилието в града — обясни той, като разлисти една папка и ми я показа. — Знаете ли, че през 1975-а две тийнейджърки са били открити мъртви, с прерязани вени, на брега на Фолс Крийк недалеч от мястото, където е намерена Ан Неш? Полицията го обявила за самоубийство. Момичетата били „твърде близки, показвали неуместна интимност за възрастта си. Подозира се хомосексуална привързаност“. Обаче ножът, с който са го извършили, не е намерен. Странна работа.
— Фамилията на едната от тях е Мъри.
— О, знаете за случая.
— Току-що била родила.
— Да, момиченце.
— Това сигурно е Фей Мъри. Бяхме заедно в гимназията. Наричаха я Фей Курвата. Момчетата я водеха в гората след училище и там я чукаха подред. Майка й се беше самоубила, а шестнайсет години по-късно Фей трябваше да обслужва всяко момче в гимназията.
— Не разбирам къде е логиката.
— За да доказва, че не е лесбийка. Каквато майката, такава дъщерята, сещате се. Ако не се чукаше с всички тези момчета, никой нямаше да иска да я доближи. Но тя го правеше. Така доказваше, че не е лесбийка, но също, че е курва. И пак никой не искаше да има нищо общо с нея. Това е Уинд Гап. Всички знаем мръсните си тайни. И ги използваме един срещу друг.