— Чудно местенце.
— Да. Дайте ми някакъв коментар.
— Току-що го направих.
Това изненадващо ме разсмя. Представих си как изпращам материал на Къри: Полицията няма следи, но смята, че Уинд Гап е „чудно местенце“.
— Слушайте, Камий, хайде да се разберем. Аз ще направя официален коментар за репортажа ви, а вие ще ми помогнете да си изясня всички тези малки тайни. Имам нужда да си създам представа какво точно се случва в този град, а Викъри не ми помага. Много е… дръпнат.
— Значи вие ще ми дадете коментари за репортажа, но в същото време ще работите неофициално с мен. Аз не мога да използвам нищо от това, което ми давате, без ваше разрешение. А вие можете да използвате всичко, което аз ви давам. — Сделката не изглеждаше много честна, но ме устройваше.
— Какво искате да коментирам сега? — попита Ричард, като се усмихна.
— Наистина ли вярвате, че тези убийства са извършени от външен човек?
— Официално ли?
— Официално.
— Не изключваме никоя възможност. — Той лапна последното парченце от гофретата, облегна се назад и замислено се втренчи в тавана. — Търсим много внимателно потенциални заподозрени в общността, но освен това проучваме вероятността убийствата да са дело на външен човек.
— Значи нямате улики.
Усмихна се и сви рамене:
— Не мога да коментирам.
— Добре, неофициално, нямате улики, така ли?
Той отвори и затвори с изщракване капачката на шишенцето със сироп, постави приборите си кръстосани в чинията.
— Неофициално, Камий, това прилича ли ви на престъпление, извършено от външен човек? Вие сте криминален репортер.
— Не ми прилича. — От това, че сама го казах, ме побиха тръпки. Опитах се да откъсна поглед от зъбите на вилицата пред мен.
— Умно момиче.
— Викъри каза, че според вас го е направил някой психопат, който случайно е попаднал в града.
— Ох, по дяволите, споменах го като една вероятност, когато за първи път дойдох в града преди девет месеца. Той го изтъква като доказателство за моята некомпетентност. С Викъри нещо — не се разбираме.
— Имате ли реални заподозрени?
— Хайде тази седмица да излезем да пием по нещо. Искам да ми разкажете всичко, което знаете, за всеки в Уинд Гап.
Взе сметката и върна шишенцето със сироп на мястото му до стената. То остави лепкаво кръгче върху масата и без да се замисля, аз потопих пръст там и после го облизах. Белезите се показаха под ръкава ми. Ричард погледна към мен точно когато скривах ръката си под масата.
Нямах нищо против да разкрия мръсните тайни на Уинд Гап на Ричард. Не изпитвах особено чувство на съпричастност към града. Това беше мястото, където бе умряла сестра ми; мястото, където бях започнала да се режа. Градче, толкова тясно и задушаващо, че всеки божи ден се сблъскваш с хора, които мразиш. Хора, които знаят разни неща за теб. Това е едно от онези места, от които ти остават белези.
Вярно е все пак, че реално погледнато, докато живеех тук, всички са се отнасяли към мен по най-добрия възможен начин. Майка ми се грижеше да е така. Градът я обичаше, тя беше като черешката на тортата: най-красивото и симпатично момиче, което Уинд Гап някога е бил в състояние да отгледа. Нейните родители, моите баба и дядо, притежавали свинефермата и половината къщи около нея и възпитавали майка ми в същия строг режим, който изисквали от работниците си: никакво пушене, никакво пиене, никакво псуване, задължително ходене на църква. Мога само да си представя как са приели новината, когато забременяла на седемнайсет. Някакво момче от Кентъки, с което се запознала на един църковен лагер, дошло на гости за Коледа и оставило мен в корема й. От гняв в отговор на наедряващия й корем, и баба ми, и дядо ми развили тумори и починали от рак, преди да изтече и една година от раждането ми.
Имали приятели в Тенеси и техният син започнал да сваля Адора още преди да мина на твърда храна, като идвал всеки уикенд. Не мога да си представя това ухажване по друг начин, освен като нещо изключително неловко. Алън, наконтен и изгладен, да бърбори за времето. Майка ми, самотна и лишена от грижи за първи път в живота си, нуждаеща се спешно от подходящ съпруг, да се смее на неговите… шеги? Не съм сигурна, че Алън се е шегувал някога в живота си, но съм убедена, че майка ми е намерила повод да се изкиска кокетно на нещо, което е казал. И къде бях аз в тази картина? Вероятно в някой далечен ъгъл, поверена на прислужницата, натоварена да ме накара да кротувам срещу някой и друг допълнителен долар към надницата. Представям си как Алън предлага брак на майка ми, като зяпа разсеяно над рамото й, побутва някое растение или прави нещо друго, само и само да не я погледне в очите. Майка ми се е съгласила великодушно, после му е предложила чаша чай. Може би дори е имало суха целувка.