Кейти, също като майка ми, живееше на върха на висок хълм. Тясното стълбище към къщата, изсечено в тревата, беше оградено със слънчогледи. На върха като изпънат пръст на човешка ръка стърчеше стройна, елегантна каталпа, като женствен контрапункт на масивния, мрачен дъб отдясно. Часът беше едва десет, но Кейти, стройна и с перфектен тен, вече се печеше на терасата, като се разхлаждаше с поставен отстрани вентилатор. Слънчеви бани без прегряване. Сега оставаше да измисли как да поддържа тена си без риска да заболее от рак на кожата. И как да избегне бръчките. Видя ме да се качвам — дразнещо светло петно насред тъмнозеленото на моравата й — и закри очите си с ръка, за да ме види по-добре от петнайсет метра над мен.
— Кой е? — извика. Косата й, естествено житноруса в ученическите ни години, а сега платинена, беше вързана на опашка, стърчаща над главата й.
— Здрасти, Кейти. Аз съм, Камий.
— Камииий! О, боже, сега идвам при теб.
Поздравът бе по-радушен, отколкото очаквах. С Кейти не бяхме говорили от дамското парти на Ейнджи. Настроенията й се меняха като вятъра.
Доприпка до вратата. Сините й очи блестяха на фона на загарялото лице. Ръцете й бяха кафяви и слаби като на дете и ми заприличаха на френските пурети, които Алън бе взел да пуши една зима. Майка ми веднага го заточи в мазето, което гръмко нарече „стаята за пушене“. Той много скоро се отказа от пуретите и премина на портвайн.
Кейти носеше неоноворозов потник, от онези, които бяха на мода през осемдесетте, спомен от състезанията за „мис Мокра фланелка“ през пролетната ваканция. Прегърна ме с изцапаните си с какаово масло ръце и ме покани вътре. Никакви климатици в тази къща, обясни, също като при майка ми. Все пак имали един в семейната спалня. Децата, предположих, можеха да се потят. Не че не получаваха достатъчно грижи. Цялото източно крило на къщата бе превърнато в закрита детска площадка, с жълта пластмасова къщичка, пързалка и изработено по поръчка дървено конче. С никое от тези приспособления не изглеждаше да е играно много. На стената с големи цветни букви: Макензи. Ема. Снимки на усмихнати руси момиченца, с чипи носове и разсеяни погледи, красиви глупавички създания. Нито една не показваше лицето в близък план; всичките акцентираха на дрехите. Розови гащеризони на маргаритки, червени роклички и шорти на големи точки, великденски боненца и лачени половинки обувки. Хубави деца и много хубави дрехи. Току-що измислих заглавие за статия за малките галеници на Уинд Гап.
Кейти Лейси Брукър не изглеждаше да се интересува от причината за посещението ми в дома й в петък сутрин. Поговорихме за мемоарите на някаква знаменитост, които чела наскоро, и дали детските конкурси за красота са завинаги опорочени след случая с Джон Бенет. „Макензи умира да стане модел. — Разбираемо, тя е същата красавица като майка си. — Благодаря за комплимента, Камий. Но никога не съм се чувствала красавица. — О, разбира се, не говори глупости. — Искаш ли нещо за пиене? — С удоволствие. — Обаче не държим алкохол вкъщи. — Разбира се, нямах това предвид. — Студен чай? — Студеният чай е нещо прекрасно, в Чикаго нямаме такъв, много ми липсват дребните местни специалитети, а пък да видиш как приготвят шунката там. Прекрасно е да се върнеш у дома.“
Кейти донесе кристална кана със студен чай. Забавно, защото от хола видях как изважда четирилитрова пластмасова туба от охладителя за напитки. Подсмихнах се самодоволно, но после си напомних, че и аз се опитвам да прикрия истинската си същност. Бях замаскирала естествената си миризма с изкуствени растителни есенции. Не само алое и ягода, а и лек аромат на лимонов освежител за въздух, идващ от рамото ми.
— Чаят е прекрасен, Кейти. Мога да пия студен чай на всяко хранене.
— И как приготвят шунката там?
Тя подви краката си под себе си и се наведе към мен. Лицето й придоби онова изражение на концентрация, което помнех от гимназията, сякаш се опитваше да запомни комбинация за сейф.
Аз не ям шунка от дете, след като отидох да видя семейния бизнес. Дори не беше ден за колене на прасетата, но онова, което видях, ме държа будна нощи наред. Стотици животни, натъпкани толкова плътно в клетките, че не можеха да се обърнат; сладникавата миризма на кръв и изпражнения. За миг си спомних Ама, съзерцаваща с интерес онези клетки.
— Не слагат достатъчно кафява захар.
— Аха. Като стана дума, искаш ли да ти направя някакъв сандвич или друго за ядене? Имам шунка от фермата на майка ти, телешко от „Дикънс“, пиле от магазина на „Ковис“. И пуешко от „Диетична кухня“.