Облякох някакви дрехи и вяло измих зъбите си — прекаленото бъркане с четката в устата ми пак възбуждаше рефлекса ми за повръщане.
Алън седеше на предната веранда и четеше голяма книга с кожена подвързия, озаглавена просто „Коне“. На облегалката на люлеещия се стол бе поставена купичка от грубо оранжево стъкло с парче зелен пудинг по средата. Алън носеше син костюм от крепон и панамена шапка на главата. Сцената беше като на спокойно езеро.
— Майка ти знае ли, че излизаш?
— Скоро се връщам.
— В последно време се държиш много по-добре с майка си, Камий. Благодаря ти за това. Състоянието й доста се подобри. Дори отношенията й с… Ама са много по-гладки. — Той винаги правеше тази пауза преди името на собствената си дъщеря, като че ли казваше леко неприлична дума.
— Добре, Алън, добре.
— Надявам се, че и ти се чувстваш по-добре, Камий. Важно е човек да се харесва. Добрата настройка е също толкова заразителна, колкото лошата.
— Приятно прекарване с конете.
— С тях винаги е приятно.
Пътуването ми до Уудбъри бе прекъснато от периодични резки спирания, за да повръщам още жлъчка, примесена с малко кръв. Три спирания, при едно от които оповръщах вратата, защото не можах да я отворя достатъчно бързо. Използвах остатъка от водката с ягодов сироп от една забравена в колата чаша, за да я измия.
Болница „Сейнт Джоузеф“ в Уудбъри беше грамаден куб от златисти тухли, кръстосан от редове прозорци с кехлибарен цвят. Мериан я наричаше „вафлата“. През повечето време беше спокойно място: живеещите по на запад ходеха да се лекуват в Поплар Блъф; тези от север — в Кейп Жирардо. Само жителите на „петата“ на Мисури ходеха в Уудбъри.
На гишето за информация седеше дебелана с нелепо кръгли гърди и изражение, казващо: „Не ме безпокой“. Застанах пред нея и зачаках. Преструваше се, че много внимателно чете нещо. Приближих се още. Тя продължи да чете, като проследяваше с показалец редовете в списанието си.
— Извинете — казах с изразяващия едновременно раздразнение и снизхождение тон, който дори аз мразех.
Тя имаше мустаци и пожълтелите нокти на заклет пушач; кафявите кучешки зъби, показващи се под горната й устна, също го потвърждаваха. „Лицето, което показваш на хората, им показва как да се държат с теб“ — казваше майка ми всеки път, когато се съпротивлявах на опитите й да ме кипри. Тази жена тук не можеше да получи добро отношение.
— Искам да проверя едни картони.
— Подайте молба при личния си лекар.
— На сестра ми.
— Кажете на сестра си да подаде молба при личния си лекар. — Дебеланата обърна следващата страница на списанието.
— Сестра ми е мъртва.
Имаше и по-мек начин да съобщя тази информация, но исках да я стресна. Въпреки че сега ми обърна внимание, пак го направи с неохота. Кимна:
— Съболезнования. Тук ли е починала?
— Мъртва при постъпване. Често идваше за спешни процедури и лекуващите й лекари бяха тук.
— Дата на смъртта?
— Първи май 1988 г.
— Боже. Доста отдавна. Надявам се, че сте търпелива жена.
След четири часа, две състезания по надвикване с неуслужливи сестри, отчаяно флиртуване с блед, измъчен администратор и три тичания до тоалетната, за да повръщам, най-сетне папките с медицинските документи на Мериан бяха у мен.
Имаше по една за всяка година от живота й, всяка следваща — по-дебела от предишната. Не разбирах половината драсканици на лекарите. Много от тях бяха свързани с поръчани и проведени изследвания, все безполезни. Мозъчна томография и томография на сърцето. Процедури, включващи вкарване на камера в гърлото на Мериан, за да се огледа стомахът й, напълнен преди това с фосфоресцентно багрило. Монитори за апнеа. Възможни диагнози: диабет, сърдечни шумове, киселинен рефлукс, болен черен дроб, пулмонарна хипертония, депресия, болест на Крон, лупус. Накрая: деликатен, розов лист, закрепен с телбод за доклад от едноседмична хоспитализация на Мериан за стомашно изследване.
Равен, плавен почерк, но гневен — химикалката беше запечатала всяка дума със сила в хартията. Докладът гласеше:
Като медицинска сестра се грижих за Мериан Крелин по време на изследванията й тази седмица, а също и при няколко нейни предишни посещения в болницата. Убедена съм [думата „убедена“ беше подчертана два пъти], че това дете изобщо не е болно. Ако не беше майка й, тя щеше да бъде абсолютно здрава. Детето проявява болестни симптоми само когато прекарва известно време в компанията на майка си, дори в дни, когато се е чувствало съвсем добре преди посещенията на родителя. Майката не показва интерес към Мериан, когато тя е здрава, даже се държи, сякаш я наказва. Прегръща детето само когато то е болно или плаче. Аз и няколко други сестри, които по лични съображения не пожелаха да подпишат това становище, сме на категоричното мнение, че Мериан, а също и сестра й, трябва да бъдат изведени от дома за по-нататъшно наблюдение.