Бевърли ван Лъм
Справедливо възмущение. Щяхме да имаме повече полза, ако беше предприела нещо. Представих си Бевърли ван Лъм, дейна и със стиснати устни, с коса, събрана в строг кок, да пише това писмо в съседната стая, след като е била принудена да остави отпуснатата Мериан в ръцете на майка ми, която след броени минути пак ще се разкрещи за внимание.
В рамките на час открих сестрата в педиатричното отделение, което представляваше просто по-голяма стая с четири легла, само две от които се използваха в момента. На едното имаше момиченце, което спокойно си четеше. Момченцето в съседното легло спеше изпънато, с метална шина на врата, която изглеждаше сраснала с гръбначния му стълб.
Бевърли ван Лъм беше много далеч от това, което си бях представяла. На възраст беше около петдесетте, слаба и с много късо подстригана коса. Носеше униформен панталон на цветчета, яркосиня престилка и химикалка, закрепена зад ухото. Когато й се представих, тя веднага си спомни за мен и не изглеждаше ни най-малко изненадана, че ме вижда.
— Много се радвам да ви видя след толкова години, макар и при тези обстоятелства — каза с дълбок, топъл глас. — Понякога си фантазирам, че самата Мериан идва пораснала, може би с едно-две деца. Фантазиите могат да бъдат опасни.
— Идвам, защото прочетох бележката ви в медицинския й картон.
Тя изсумтя, сложи капачката на химикалката.
— Като че ли имаше някаква полза. Ако не бях толкова млада и плаха, и впечатлена от великите доктори, щях да направя нещо повече от просто да напиша една бележка. Защото по онова време беше нечувано да обвиниш майката за такова нещо. За малко не ме уволниха. На никого не му се вярва, че това може да се случи. Като от приказка на братя Грим. МПЗ.
— МПЗ?
— Мюнхаузен по заместване. Възрастният, който се грижи за детето, обикновено майката, почти винаги майката, разболява детето, за да получи внимание за себе си. Веднъж имате Мюнхаузен — детето, което се разболява, за да получи внимание. Втори път имате МПЗ — майката, която разболява детето си, за да покаже какъв любящ, грижовен родител е. Братя Грим, нали разбирате? Нещо, което би направила някоя зла кралица на феите. Изненадвам се, че не сте чули за това.
— Звучи ми познато.
— В днешно време е доста разпространено заболяване. Много се говори за него. Хората обичат новите и зловещи неща. Спомням си, когато анорексията дойде на мода през осемдесетте. Колкото повече се говореше за това по телевизията, толкова повече момичета гладуваха. Вие обаче винаги сте изглеждали добре. Радвам се.
— Добре съм, може да се каже. Имам обаче друга сестра, родена след Мериан, и се тревожа за нея.
— И с пълно право се тревожите. Да имаш майка с МПЗ — никак не е хубаво да си любимото дете. Вие имахте късмет, че майка ви не проявяваше особен интерес към вас.
Мъж със зелена униформа мина бързо по коридора, като буташе инвалидна количка, следван от двама други смеещи се младежи с подобни дрехи.
— Студенти — измърмори Бевърли и завъртя очи.
— Лекарите изобщо обърнаха ли внимание на вашия доклад?
— Аз го нарекох доклад. Те гледаха на него като на злобен донос на една бездетна, завистлива сестра. Както казах, тогава бяха други времена. Сега към сестрите има мъъъничко повече уважение. Само мъъъничко. И за да бъда честна, Камий, не бях много настоятелна. Току-що се бях развела, имах нужда да запазя работата си и в интерес на истината, исках някой да ме убеди, че греша. В такива случаи човек има нужда да повярва, че греши. Когато Мериан почина, пих три дни нонстоп. Погребаха я, преди да дойда на себе си. Попитах главния лекар на педиатрията дали е прочел бележката ми. Каза ми да си взема една седмица отпуск. Аз бях просто една от онези истерични жени.
Очите ми изведнъж засмъдяха и се навлажниха. Тя ме хвана за ръката.
— Съжалявам, Камий.
— Боже, толкова ме е яд. — По страните ми потекоха сълзи и аз ги изтрих с ръка. Бевърли ми подаде кърпичка. — Яд ме е, че се случи. Яд ме е, че чак сега си давам сметка за това.