— Кои сте вие? За какво сте дошли тук?
— А вие?
— Аз съм госпожа Лаже!
Инспекторът, който се бе навел над тялото, най-после се изправи и обяви невъзмутимо:
— Мъртъв!…
На инспектор Жанвие бе възложено да уведоми кварталния комисар, прокуратурата и службата за установяване на самоличността, докато Мегре обикаляше намръщен полутъмната стая.
— Отдавна ли сте в този кабинет? — запита той внезапно, поглеждайки с крайчеца на окото си госпожа Лаже.
— Пристигнах почти едновременно с вас… Когато чух стъпки, скрих се за всеки случай зад пердето…
— Защо?
— Не зная… Исках най-напред да разбера…
— Да разберете какво?
— Какво става… Сигурен ли сте, че е мъртъв?
Тя не плачеше, но беше изплашена, и Мегре реши да не настоява, а отиде да говори долу с втория инспектор.
— Стой в кабинета и я следи да не пипа нищо…
После влезе в чакалнята, където още се намираха клиентите.
— Никой да не си отива!… Може да имам нужда от вас…
— Умрял ли е?
— По-умрял не може и да бъде… А с вас — обърна се той към Дешарно — бих искал да си поговорим на четири очи…
— Можем да отидем в кабинета на госпожата… Стига тя да не е там…
Кабинетът беше срещу тоя на Лаже. За да не го безпокоят, Мегре заключи вратата, дръпна машинално скарата на печката, която не теглеше, показа стол на придружителя си.
— Седнете… Име… Възраст… Разкажете ми всичко, каквото знаете…
И насила накара човечеца да седне, а той остана прав, обикаляйки по навик стаята.
— Казвам се Ернес Дешарно, петдесет и четири годишен, бивш търговец, запасен лейтенант…
— И понастоящем разсилен? — промърмори Мегре.
— Не съвсем — поправи го Дешарно с нотка на горчивина. — Но имате право: приличам на такъв.
Макар и да носеше овехтели дрехи, той беше грижлив към външността си, а в обноските му имаше достойнство, онова мрачно достойнство, присъщо на хора, които са преживели несполуки.
— Преди войната държах магазин на булевард „Курсел“ и работите ми не вървяха съвсем зле.
— Магазин за какво?
— За оръжие, муниции и ловни принадлежности… После заминах за фронта като прост войник, а на третата година от войната станах лейтенант в артилерията…
Изведнъж Мегре забеляза на ревера на сакото му червено петънце. Долови също, че говорейки с малко трескава припряност, човекът не преставаше да дава ухо на шумовете из апартамента.
— В Шампан се запознах с Оскар Лаже, който ми беше подчинен…
— Прост войник?
— Да… По-късно стана сержант… След демобилизацията намерих магазина си затворен, а жена си — болна… Оставаха ми малко пари и имах нещастието да ги вложа в едно предприятие, което след година фалира… Жена ми умря…
Чуха се стъпки и Мегре разбра, че това беше кварталната полиция, но продължи спокойно работата си. Седнал на ръба на писалището, той запита:
— После?
— По това време Лаже беше основал дружество за търговия с химикали и аз отидох да го навестя… Канторите му бяха на булевард „Осман“ и той ме взе за агент… Щом сте дошли да го арестувате, сигурно знаете какъв човек беше?
— Все пак разказвайте!
В някои моменти като че ли Мегре не слушаше.
— „Химикалите“ просъществуваха три години, и аз спестих малко пари… Един прекрасен ден Лаже завъртя ключа на вратата и аз отново се намерих на улицата… Оттогава се заговори за съдебни искове, което не попречи на Лаже година по-късно да открие с много шум нова фирма: „Френска търговия“…
Дешарно се колебаеше да продължава ли по-нататък, питайки се дали Мегре се интересува от речта му, от другите стаи не преставаха да се чуват стъпки и гласове.
— По едно време служителите му бяха стигнали до шейсет, а канторите му заемаха три етажа в една модерна сграда на улица „Бобур“. Лаже издаваше вестници по отрасли — „Месарски вестник“, „Посреднически бюлетин“, „Кожарски вестник“ и други…
— Вие какъв бяхте?
— Когато го навестих пак, той ме взе при себе си, без точно определен пост, ала бях нещо като дясната му ръка… Тогава ме направи пълномощник на повечето фирми, които основаваше, и дори понякога администратор…
— Тъй че сега ще предявят искове и към вас?
— Възможно е — промърмори Дешарно. — Не можете да си представите как стана това… Даже когато имахме шейсет служители, ни се случваше да тичаме за две хиляди франка… Лаже разполагаше със собствена кола, госпожа Лаже — също… Построиха си вила за осемстотин хиляди франка, ала слугите по три месеца не получаваха заплата… Запушиш една дупка, отвори се друга… Лаже изчезваше за два-три дни, връщаше се възбуден през малката вратичка и ме караше да подписвам документи… „Бързо… Този път богатството ни е в кърпа вързано!…“ Не знаех дори какво подписвам… Когато се двоумях, той ме упрекваше в неблагодарност, напомняше ми, че, тъй да се каже, ме измъкнал от тинята… В някои моменти беше щедър… Когато имаше пари, без никакъв повод ми даваше двайсет или трийсет хиляди франка, а подир ден-два си ги искаше обратно… След много подеми и провали стигнахме до тоя хал… Госпожа Лаже пожела сама да се занимава с работата и всяка сутрин идва в кантората…