Гео Милев
Отворено писмо до г. Борис Вазов
Г-н Вазов,
Намирам за съвестно да Ви изпратя един екземпляр от току-що излязлата от печат, съставена от мене „Антология на българската литература“.
Вас, като брат и универсален литературен наследник на покойния Иван Вазов, патриарха на българската литература.
Както ще забележите, моята антология обикновен сборник, а критична работа със старание за пълна научна обективност. Надявам се, че ще се съгласите с мястото, което — от гледището на тази научна обективност — давам на Иван Вазов: надявам се също, че ще Ви се хареса и даденият от мене критичен избор из неговото поетическо дело. Моят избор не се съгласява напълно с избора, който е даван от други при подобни случаи. Но аз мисля, че истинският — ценният — облик на Иван Вазов като поет стои не в ония вестникарско-екзалтирани възклицания пред славата на българското оръжие, които покойният поет даде през последното десетилетие на живота си, а в много стихотворения от по-стари години, в които той докосва дълбоките тонове на всечовешки чувства; стихотворенията, в които се чува викът на човечност и човешка съвест; честните стихотворения на Вазова: Поет вдъхновение, първото значително стихотворение на Вазова, с дълбоката погнуса от опорочения тутакси след Освобождението обществен Живот у нас; Една муза в траур, дълбоката изповед на емигранта Вазов (Одеса, 1888), който достига (веднъж само през целия си живот) до великото свръхнапрежение на злобата — „пъклената сила, що всичко у нас е угасила“, защото:
Или и онази хубава вариация на „Ековете“ — Екът на лъкатнишките канари, пред които поетът
изповядва кървавата болка на своята съвест:
Или най-сетне и знаменитото по своя бунтовен размах и твърде популярното Не се гаси туй, що не гасне, в което грее великата вяра на човечеството във всяка преследвана истина — преследвана, защото е истина:
Тъкмо тия стихотворения са и най-хубавото нещо в цялото Вазово дело, защото в тях поетът достига най-високата точка на чувство, мисъл и формална завършеност. В тях достига своето най-голямо възвишаване като човек и поет. Те — тия само стихотворения — са достатъчни да му осигурят безсмъртието на голям поет, при това — народен поет, защото: какво по-ценно за народа от ония велики идеали, които поетът хвърля чрез тях в недрата на неговата — народната — душа: доброто, любовта, честността, свободата!
И в тия именно стихотворения стои голямото „възпитателно значение“ на Вазова, за което много пъти се е говорило. Ний, по-младите поколения, сме възпитани в техния идеализъм на честност, истина и свобода; още от гимназията, когато четяхме христоматията на Мишев и Костов, дълбоко у нас е запалена вярата, че не се гаси туй, що не гасне; още от гимназията ний сме се научили да кипим в благороден гняв, когато видим „в кал светите идеали, а знамената честни — оплюти парцали, с които търгува мръсната лъжа“, когато видим „честността в окови, правдата — в тъмница“; още от гимназията ний се научихме да се гаврим с мъдростта на подлеците, която ни съветва да не ритаме тръна боси, да не се борим с големците, а да им ставаме мост, защото — „преклонената главичка остра сабя не сече“; още от гимназията ний знаехме, че: