Отворено писмо до г. Борис Вазов

Но ето един случай, пръв в историята на България, единствен може би от времето на средновековната инквизиция, когато властта преследва едно поетично произведение, преследва изобщо мисълта, нещо по-страшно — поетичната мисъл. Но не, аз греша: има такива случаи и в ново време: в царска Русия на Николай I и II. За поезията си бе преследван Пушкин — преследван чрез цензура и интерниране. Но Пушкин си остава велик и безсмъртен поет, а неговите преследвачи, цар и царски министри, си остават заклеймени с петното на най-черното презрение на човечеството, петното на тирани и мракобеси.

Г. Борис Вазов,

Аз исках да споделя с Вас моите мисли по отношение поезията на Вашия брат Ив. Вазов. И казах: неговото значение като голям и важен — „народен“ — поет е според мене в честните тонове на неговата лира, които са вдъхвали на ред поколения досега вехтозаветните, но безсмъртни идеали на човещината. Тия идеали са легнали чрез поезията на Иван Вазов, с която петдесет години наред е била възпитавана българската младеж, дълбоко в народната душа, като съкровище на една благородна традиция. Оня, който чрез закони и насилие иска да изкорени тази традиция, за да бъде последователен, би трябвало преди всичко да унищожи Вазова като поет — като народен поет. Уви, безполезен труд. Не се гаси великото и светлото, посяно от един поет, когото цял народ тачи като свой, народен поет, поет, който е проникнал и в последната колиба, навред, дето се говори български език.

За Вас е чест по-голяма от всичко, че сте брат на тоя поет.

И аз недоумявам, че между ония, които се опълчват днес против идеалите, проповядвани от Иван Вазов — стоите и Вие, неговият брат.

Аз исках да Ви напиша пет реда, но неволно написах петстотин. А има още много да се говори около поезията на Ив. Вазов тук, на тая почва, дето поезията се смесва с политиката и става живот. Вие може би не сте съгласен с такова вмесване на поезията в живота? Може би и Вие ще кажете на поета:

Мълчи, потай се величаво,
задушвай скръб и гняв жесток —
тресе ли се от плач страната,
сълзи ручат ли със кръвта;
неправда, зло ли тук върлува —
мълчи, оставай си в покой.
От всичко, дето нас вълнува,
далеко и високо стой.
От жизнените битки бягай —
това да ти е свят завет —
на удари се не излагай,
защото си поет.
— На твойта дарба правим чест;
но убеждение — криво, право —
не трябва ти да имаш днес —
защото си поет!

Но Вашият брат Иван Вазов остави на българските поети, които идват след него, и този завет: да не слушат такива съвети, защото поезията не е делиричен трепет на аскети, защото мястото на поета не е на Парнас, в полите на музите, а сред кипящата стъгда на живота, посред народа.

Вашият брат ме научи да мисля и говоря така — още от гимназията; аз не бих намерил по-добър израз на уважението ми към неговото име от това искрено признание.

Накрай моля още веднъж да обърнете внимание на идеята ми за издаването на една книга „Избрани стихотворения от Иван Вазов“ и очаквам Вашето благосклонно разрешение като универсален наследник на поетовото дело.

Ваш

Гео Милев

София, 30 януари 1925 г.