— Той се изтиря, сякаш Тунджа ще прегази! — трепна овчарката, като че издънка току-що поникнала до тополата.
— Ягоди, шипки! — викна той, като повдигна пачниче насреща й. Но гласът му заглъхна всред дружния шум на потоците, наредени един до други по бродът като улеи.
Овчарката протегна ръка.
— А-а-а, да имаш да вземаш! — скри той шеговито китка отзад, па извърна очи. — Аз затуй ли съм ги брал… — Ала не сдържа — пръхна да се смее и кимна на овчарката.
— Ще ми ги прехвърли! — вдигна глава тя и цялото й лице пламна срамежливо.
Той пристъпи по брегът, закрепи пачничето на гегата, надвеси се, додето му ръка стигаше, па го пусна сред реката. Овчарката прехапа устна. Китката червени шипки затрептя над ягодите и водата затласка пачничето по бродът. По тоз, по онзи бързей да слязат във вирът — не може. Овчаря взе няколко камъка и хвана да го замеря. — Ех, да би можал по бродът барим до ракитака да стигне, подире би се прехвърлил и отвъд, сам да й го занесе!… Но леките вълни от камъните подемат пачничето, ей го то избиколи ракитака и по бързея скочи във вирът. Шипките се завъртяха всред въртопа, един цвят падна и се повлече надолу.
Докато овчаря вдигне камък да хвърли, зад ридът се отекна гласът на пъдаря, викнал, що сила му държало: стадото салмисва из нивята. Хукна изплашен той и овчарката не го видя кога възръсти и прехвърли ридът.
Тя нищо не можа да разбере. Погледна веднъж-дваж нататък, па се доближи до брегът да вземе пачничето, което все още се въртеше на пиригла всред вирът и шипките се огледваха засмени във водата. Овчарката не стигна; скочи връх високия камък, коленичи и протегна гега, додето й стигаше ръка към вирът. — Снощи той без малко пак в този въртоп щеше да се удави, сега пък аз да не отида надолу с главата… — Едва достигна тя китката, и я запримъква към себе.
Свита на сянка до една купа, стрък по стрък овчарката кити до вечерята.
Една до друга тя реди шипките, върже ги с трева и кошута, докато изви венец, сложи го на глава, па припна към брега.
— Хе, да дойде сега да я види не е ли съща русалия, отдън река излязла!
Като русалия се изправи и тя под тополата, по върхът на която току-що трепнаха сетните слънчеви лучи. Дълги сенки на купни и дървеса се повлякоха низ полето, на приспивка засвириха щурците; хвана вече да се смрачава. Кучето завръща отсам-оттатък овцете, те заобикалят овчарката, умолително протягайки дълги вратове. Едва се доближи до нея и хвана да й ближе ръката.
— Все й е то! Може и подир вечеря да се върне в къщи, пак ще го дочака. Той ще дойде — ще дойде да я види как се е стъкнала… Пък може и да прижуми веднъж и да прескочи. Снощи как слезе чак на ракитака…
Овчарят знаеше, тя го чака, и отдалеч беше подйел със свирка. Песента му изведнъж се изви и отекна по долината. Овчарката трепна. Щом от върхът я зарна той, разбута по-скоро овце и се втурна надолу. С венец шипки на глава овчарката не сети как песента я повлече: плесна с ръце, скочи, па лихом се завъртя по свирнята. Рипна насреща й той, преплетоха и двамата крака, па се залюляха — тя оттатък, той отсам.
Глъхне полето, прибулено от майски сумрак. Струпани стадата настрани, чакат овчарите си да тръгнат, притайва се и Тунджа, вече спаднала между подмоли и ракитаци, само свирката вие и кърши глас, мятат се по него и двамата — и сякаш забравят, че трябва да си ходят.
Изправи се най-подир той, сне свирка и се спогледаха с овчарката. — Тя пак отсам, той пак оттатък! Тъй ли те само ще се гледат… А преди малко песента като че бе надсмогнала над реката и нейните мерни звукове като че ги бяха сбрали ведно…
— Да би имал криле, ех… — разпери ръце овчарят, па тръсна мишци — литнал би сега над вира…
— Ама пък… — сведе той поглед към Тунджа, която се бе вече прибрала в бреговете си и сънливо се влачеше надолу. Камъните като зъбци стърчат един до друг по бродът: ще скочи на този, ще се подйеме с гегата на другия — по леската, на ракитака…
И без да довърши, той скочи на камъка, подйе се на гега, прескочи бързея, по леската, ей го пак на ракитака. Той вдигна глава към овчарката, която се кикоти на другия бряг.
— Дотука лесно, ами по-насам!…
Но овчарят тази вечер няма да се върне като вчера. — Каквото ще да става! Той пак рипна, хепна се на гегата и се хвърли през бързея на плочата, която стоеше отгоре над вира. Изведнъж плочата се вдигна от едина край и овчарят полете надолу във вирът.