Выбрать главу

— Не, туй не ще помогне! — отвърна овчарката. — Аз зная, че някога китаецът беше сгоден за вазата, а пословицата казва, че старата любов не ръждясва. Не, на нас не ни остава нищо друго, освен да тръгнем по белия свят, пък каквото ще да става!

— Имаш ли достатъчно смелост, за да вървиш навсякъде с мен? — попита коминочистачът. — Помислила ли си колко голям е светът? Знаеш ли, че после ние не можем да се върнем назад?

— Да, да! — отвърна тя. Коминочистачът я изгледа вторачено и каза:

— Моят път минава през комина! Имаш ли смелостта да скочиш с мен в печката и да се покатериш през комина? Там аз зная вече какво да правя. Ние ще се изкачим тъй високо, че никой не ще може да ни стигне. На самия връх има една дупка, през която ще излезем на белия свят.

И той заведе овчарката при вратата на печката.

— У, колко е черно вътре! — каза тя, но все пак се покатери след него в печката и влезе в комина, където беше тъмно като нощ.

— Ето ние сме вече в комина! — каза коминочистачът. — Виж, виж каква чудна звездичка свети точно над нас!

И наистина на небето светеше една звезда, като че искаше да им показва пътя. А те се катереха все по-нагоре и по-нагоре. Пътят беше ужасен, но коминочистачът придържаше овчарката и й сочеше къде да сложи порцелановите си крачета. Най-сетне те стигнаха върха на комина и седнаха отгоре, защото бяха много уморени.

Високо над тях блестеше ясното звездно небе, а долу стърчаха покривите на къщите. От тая височина се откриваше безкрайна шир пред очите им. Бедната овчарка не мислеше, че светът е толкова голям.

Тя облегна глава на рамото на коминочистача и заплака горчиво, а сълзите покапаха по гърдите й и измиха всичката позлата на нейния пояс.

— Не, това е твърде много! — каза тя. — Светът е много голям! О, ако можех да се върна отново долу, на масичката пред огледалото! Да, аз не ще се успокоя, докато не се върна там. Аз тръгнах след теб, където очите ми видят, сега пък, ако ти ме обичаш, върни ме пак назад!

Коминочистачът започна да я увещава, говореше й за стария китаец и за главния командир генерал Козя Нога, но тя само плачеше и целуваше тъй силно годеника си, че той не можеше да устои на молбите й. Той трябваше да отстъпи, макар че туй беше глупаво.

И ето че се спуснаха с голяма мъка надолу по комина. Да, това никак не беше лесна работа. Когато се намериха отново в тъмната печка, те постояха няколко минути зад вратичката, за да чуят какво става в стаята. Там беше тихо и те надникнаха — ах! На пода се търкаляше старият китаец. Той беше паднал от масата, когато тръгна да ги гони, и се беше счупил на три части. Целият му гръб бе отхвръкнал на една страна, а главата му се бе търкулнала в ъгъла. Главният командир генерал Козя Нога стоеше както винаги на мястото си и мислеше.

— Ах, това е ужасно! — извика овчарката. — Старият ми дядо е станал на парчета и за туй сме виновни ние! Ах, аз не ще преживея това!

И тя закърши мъничките си ръце.

— Той може да се поправи! — рече коминочистачът. — Много лесно може да се поправи! Не се ядосвай! Ще му залепят гърба, а в тила му ще забият гвоздей — той ще стане също като нов и дори хубавичко ще ни смъмри.

— Вярваш ли? — попита тя.

И те се покатериха отново на масичката, дето стояха по-рано.

— Ето колко далеч отидохме! — рече коминочистачът. — Защо беше всичката тая тревога?

— Да може само дядо ми да се поправи! — каза овчарката. — Скъпо ли ще струва това? И дядото бе поправен. Залепиха му гърба и през шията му забиха гвоздей. Той стана като нов, само че не можеше вече да кима с глава.

— Вие нещо се възгордяхте, откакто се счупихте! — каза му главният командир генерал Козя Нога. — Аз пък мисля, че няма за какво да се надувате толкова! Е как, ще стане ли тя моя жена, или няма да стане?

Коминочистачът и овчарката погледнаха умолително стария китаец. Те се страхуваха да не би той да кимне с глава, но той не можеше да стори това, макар и да не искаше да го признае: не е много приятно да разправяш всекиму, че имаш гвоздей в тила си.

Така порцелановите статуйки останаха една до друга както по-рано. Те благославяха гвоздея в шията на дядото и се обичаха горещо дотогава, докато се разчупиха на малки късчета.

Информация за текста

© 1977 Светослав Минков, превод от датски

Hans Christian Andersen

Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2008

Публикация:

Ханс Кристиан Андерсен. Андерсенови приказки

Редактор: Елена Матева

Превод: Светослав Минков

Художник: Любен Зидаров

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Георги Кожухаров