Йордан Йовков
Овчарова жалба
Стефане, синко, Стефане
дето си, обади ми се!
Една лятна вечер ние с дяда Въля, стария горски стражар, седяхме под големите орехи край село. Слънцето потъваше зад горите на Разбойна и насреща по сините зъбери на Балкана догаряха пурпурните огньове на вечерната зара. Току над нас се издигаше висока камениста чука, цяла вече обгърната в сянка, прилична на голяма птица с отпуснати крила, под която се гушеха една до друга като пилци къщите на селото. А пряко по ребрата на тая чука, като нагъната черна лента, се тъмнееха кориите.
Те бяха три: Черковната, Старча и Циганската. Но духаше ли вятър, шумеше всякога една, а другите мълчаха. Спуснеше ли се долнякът откъм равна Ромъня и залюлееше клоните на Черковната, тя зашумяваше, а Старча и Циганската, останали на завет, мълчаха: те сякаш слушаха старите хайдушки легенди, които Черковната им разказваше. След няколко дни пък, при промяната на вятъра, със същия тъмен и тайнствен език, те заговорваха на Черковната.
И аз не зная друг спомен от детинството, изпълнен с такова очарование, както разговора на тия стари гори. Помня как, дребни деца, излизали сме през летните звездни вечери на двора, гдето се тъмнееха чемшири. На север в светлото небе виждахме да се отсичат тъмните върхове на кориите. Долиташе до нас страховит шум оттам: сякаш хиляди потоци лееха невидими струи, бучаха водопади или като че там, в недрата на гората, бяха се насъбрали юди и самодиви, играеха по зелените хорища, викаха, смееха се.
— Черковната хучи, ще се развали времето — казваше просто майка ни. Полъхваше хлад, някоя звезда се откъсваше и падаше от небето и ние бързахме да се приберем в къщи. Ние най-малко мислехме, разбира се, за времето. Ние се прибирахме и отнасяхме в себе си само трепета на страха и на любопитството за онова, което ставаше вън, което ставаше в кориите, под тъмния свод на зашумелите вековни дървета.
И тая вечер Черковната шумеше. Шумеше, но още тихо, сдържано. Ние гледахме с дяда Въля към поляната в подножието на Старча. Там играеше хоро. Но ето гайдата млъкна, до нас долетя вълна от смехове и висок говор, спуснаха се към село чевръсти моми на групи и поотделно. Както беше обичаят, те бързаха да грабнат менците си и да дойдат пак там за вода.
— Хубаво се веселят младите! — рекох аз на дяда Въля.
Както си правеше цигара, дядо Вълю вдигна очи: нещо присмехулно светна в тях, на устните му заигра усмивка.
— Хм… туй нищо не е — каза той. — Де едно време? И момите бяха други тогаз, и момците.
— Де другошното — продължи той след малко. — Де оная скъпа премяна? Да можеше някак да видиш някоя мома натруфена и нагиздена с някогашните тия дрехи. Ония ми ти елечета от ален и зелен атлаз, грейнали като слънце; писаните божигробски престилки, алените терлици с копринен пъстър гайтан, вървите с махмудии и рубета. И какви хубавици имаше тогаз! Бели и чернооки, високи, а косите им стигаха чак до под пояса им. Ергените, все лични овчари — юнаци бяха и те. Какво хоро е ставало там, на Златна Ореша. Колко пъти, помня, Стефан е свирил от корията, а хорото играеше долу по кавала му. Ти чувал ли си за Стефана, за хайдутина?
Той беше овчар — един от някогашните овчари с пискюллии чанти и дълги геги, на които стадата затъмняваха поляните, като че припадаше тъмна мъгла. Таквиз овчари вече няма. Рядко имаше някой да се мери с него по хубост и сила, но прочу се най-много той с това, че никой не умееше да свири на кавал като него. Момите и булките, които белеха платна на Ореша, изправени с платната в ръце, стояха като вкаменени и слушаха свирнята му. Пътници се спираха сред пътя си, забравяха се на конете си и не можеха да му се наслушат.
Лете Стефан пасеше стадото си по зелените поляни на Балкана, пладнуваше под дебелите яворови сенки. Но щом дойдеше есен, щом поляните посърваха, шумата на гората се зачервеше и гъсти мъгли плъзнеха по гребена на Балкана, като огромни змии — тогаз той, наедно с всички овчари, слизаше от планината. Кавалът му обаждаше, че си е дошел, момите отиваха за вода на най-далечната чешма, та да го видят. Но в село Стефан малко стоеше — ден-два, колкото да раздаде чаканите армагани, писани хурки и кобилици. Скоро той заминаваше за юг, накъдето заминаваха и жеравите, накъдето заминаваха и големите стада овце, защото него време овчарите прекарваха зимата долу в полето на Ромъня. А напролет, когато кукувицата закукуваше в зелената шума, тя обаждаше, че овчарите се връщат.
Тъй ставаше всяка година. Но последната пролет Стефан се върна много променен. Замислен беше, тъжен, не слизаше в село по големите празници на хорото, с другарите си беше мълчалив и хладен. Явно беше, че таи нещо в душата си. Но старият кехая знаеше всичко, знаеха го и другите овчари.