— Не разбирам какво общо има това с мен — отвръщам аз, макар че доста съм си блъскала главата по въпроса. С Питър веднъж говорихме дали когато момче и момиче са гаджета от доста време, това означава, че правят секс, но не си спомням какво каза той. Трябваше да го слушам по-внимателно. — Виж, само защото с Дженевив са го правили като… като зайци или… както и да е. — Лукас се хили и аз го блъсвам лекичко. — Само защото те са го правили, не означава, че и ние го правим или че той дори го иска. — Нали?
— Той определено го иска.
Преглъщам.
— Е, жалко, много тъжно, ако е вярно. Но честно казано, аз не мисля така. — В този миг решавам, че с Питър ще го караме полека. Бавно и спокойно. Ще се загряваме взаимно с времето. Заявявам уверено: — Нашата връзка е съвсем различна от връзката, която има с Дженевив. Имаше де. Както и да е. Искам да кажа, че не бива да ги сравняваш, разбра ли? — Нищо, че аз не спирам да го правя.
* * *
В часа по френски чувам Емили Нюсбаум да шепне на Дженевив:
— Ако излезе, че е бременна, мислиш ли, че Кавински ще плати аборта?
Дженевив отвръща шепнешком:
— Няма начин. Той е много стиснат. Може би само половината. — Всички се смеят.
Лицето ми пламва от унижение. Искам да им изкрещя: Не сме правили секс! Ние караме полека! Но това само ще им достави още по-голямо удоволствие — ще разберат, че са взели връх над мен. Или поне Марго би казала така. Затова вирвам брадичка възможно най-високо, толкова високо, че ме заболява вратът.
Може би Джен го е направила. Може би наистина ме мрази толкова много.
Госпожица Дейвънпорт ме хваща на път за класната стая. Обгръща ме с ръка и казва:
— Лара Джийн, как се справяш?
Знам, че не й пука за мен, никак. Просто иска клюки. Тя е най-голямата клюкарка сред учителите, може би дори сред учениците. Е, не смятам да ставам за мезе в учителската.
— Чудесно — отвръщам ведро. Горе главата, горе главата.
— Видях видеото — шепне тя и очите й се стрелкат настрани, за да провери слуша ли ни някой. — На теб и Питър във ваната.
Стискам така силно челюст, че зъбите ме заболяват.
— Сигурно си много разстроена от коментарите и не мога да те виня. — Тя наистина трябва да излиза повече, щом през зимната ваканция е стигнала дотам, че да гледа снимки на учениците в Инстаграм! — Децата могат да са много жестоки. Повярвай ми, знам го от личен опит. Не съм много по-възрастна от вас.
— Наистина съм добре, но благодаря, че питате. — Няма нищо за гледане, хора. Продължавайте напред.
Тя издава напред долната си устна.
— Е, ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм на твое разположение. Можеш да дойдеш при мен по всяко време; ще ти напиша бележка.
— Благодаря, госпожице Дейвънпорт. — Измъквам се от ръката й.
Госпожа Дювал, колежанският съветник, ме спира по пътя към литературата.
— Лара Джийн — започва тя и спира. — Ти си толкова умно, талантливо момиче. Не си момиче, което върши подобни неща. Не бих искала да тръгнеш по лош път.
Усещам как сълзите се събират в гърлото ми и напират към повърхността. Аз уважавам госпожа Дювал. Искам да има добро мнение за мен. Успявам само да кимна.
Тя повдига нежно брадичката ми. Парфюмът й мирише на сухи розови листенца. Тя е възрастна; работи в училището от цяла вечност. Наистина е загрижена за учениците. Само при нея се отбиват завършилите, когато се прибират от колежа през зимната ваканция. — Сега е време да се замислиш сериозно за бъдещето си, а не за гимназиални драми. Не давай повод на колежите да те отхвърлят, разбираш ли?
Пак кимам.
— Добро момиче — казва тя. — Знам, че не си такава.
Думите й кънтят в ушите ми: Не си такава. Не съм каква?
* * *
На обяд бягам в женската тоалетна, за да не говоря с никого. И разбира се, Дженевив е там, стои пред огледалото и си слага балсам на устните. Очите й срещат моите в огледалото.
— Ей, здрасти! — Тя винаги така казва: „Ей, здрасти“. Толкова самодоволна, толкова уверена в себе си.
— Ти ли го направи? — Гласът ми отеква в стените.
Ръката й застива. После тя се съвзема и затваря капачката на балсама.
— Какво да съм направила?
— Ти ли изпрати онова видео на Аноникучката?
— Не — изсмива се. Устата й се извива надясно и потрепва съвсем леко. Тогава разбирам, че лъже. Толкова пъти съм я виждала да лъже майка си, че мога да позная. Макар че го подозирах, макар че дори може да съм го знаела дълбоко в себе си, все пак дъхът ми секва от това потвърждение.
— Знам, че вече не сме приятелки, но преди бяхме. Ти познаваш сестрите ми, татко. Познаваш мен. Знаеш колко много ще ме нарани това. — Стискам юмруци, за да не се разплача. — Как можа да ми го причиниш?