Татко отговаря неубедено:
— Те трябва да са такива.
Кити сочи към мен и Марго.
— Защо техните са по мярка?
Баба ни купи ханбоците при последното си ходене в Корея. Този на Марго е с жълт жакет и ябълковозелена пола. Моята пола е яркорозова, а жакетът е с цвят слонова кост, има и дълга розова панделка с бродирани цветя отпред. Полата е много обемна, издута като камбанка, и се спуска чак до пода. За разлика от тази на Кити, която стига едва до глезените й.
— Не сме виновни ние, че растеш като гъба — казвам аз, докато се занимавам с панделката. Тя се наглася най-трудно. Трябваше да гледам много пъти едно видео в YouTube, за да го схвана, и все още изглежда малко крива и клюмнала.
— И полата ми е твърде къса — сумти Кити и я повдига. Истината е, че Кити мрази да носи ханбок, защото с него се върви внимателно и трябва да придържаш полата с една ръка, иначе ще се отвори.
— Всички братовчедки ще са облечени така и баба ще е много щастлива — казва татко, като потърква слепоочията си. — Това е положението.
В колата Кити не спира да повтаря: „Мразя първи януари“, и успява да вкисне всички освен мен. Марго вече си беше малко вкисната, защото се наложи да стане призори, за да се прибере от хижата на приятелката си навреме. Освен това вероятно има махмурлук. Моето настроение обаче не може да бъде развалено, защото аз дори не съм в тази кола. Аз съм някъде съвсем другаде, мисля за писмото ми до Питър, чудя се дали е достатъчно прочувствено и как и кога да му го дам, какво ще каже той и какво ще означава това. Дали да го пусна в пощенската му кутия? Дали да го оставя в шкафчето му? Когато го видя, дали ще ми се усмихне, дали ще се пошегува за него, за да разведри атмосферата? Или ще се преструва, че не го е получил, за да спести неудобството и на двама ни? Мисля, че това ще е най-лошото. Трябва да си напомням, че въпреки всичко Питър е мил и ведър човек и никога не би проявил жестокост. Поне за това мога да съм сигурна.
— За какво си се замислила толкова? — пита ме Кити.
Едва я чувам.
— Ехо?
Затварям очи и се преструвам, че спя. Виждам лицето на Питър. Не знам точно какво искам от него, за какво съм готова — дали за сериозна връзка, с всичките й задължения, или ще е като преди, просто забавление и от време на време по някоя целувка, или ще е нещо средно, — но съм сигурна, че не мога да изкарам красивото му лице от главата си. Кривата усмивка, когато изрича името ми, и как, когато е до мен, понякога забравям да дишам.
Разбира се, щом стигаме при леля Кери и чичо Виктор, нито една от братовчедките не е с ханбок, а Кити буквално полилавява от усилие да не се развика на татко. С Марго само го изглеждаме накриво. Не е особено удобно да се размотаваш с ханбок цял ден. Но баба се усмихва одобрително и разбирам, че си е струвало.
Докато се събуваме и събличаме палтата на входната врата, аз шепна на Кити:
— Може би възрастните ще ни дадат повече пари заради тоалетите.
— Момичета, много сте сладки — казва леля Кери, когато ни прегръща. — Не сте отказали да ги облечете!
Хейвън извърта очи към майка си и казва на Марго:
— Много ми харесва прическата ти.
С Хейвън имаме само няколко месеца разлика, но тя все пак се смята за много по-голяма от мен. Винаги иска да е с Марго.
Първо се заемаме с поклоните. Според корейската традиция трябва да се поклониш на по-възрастните в първия ден от годината и да им пожелаеш късмет, а в замяна те ти дават пари. Редът е от най-възрастния към най-младия, затова най-възрастната, баба, сяда първа на дивана, а леля Кери и чичо Виктор й се покланят, после татко и така чак до Юли, която е най-малката. Когато идва ред на татко да седне на дивана и да приеме поклоните, до него има празна възглавница, както на всеки първи януари след смъртта на мама. Това събужда болка в гърдите ми, като го гледам как седи там сам, усмихва се смутено и раздава десетдоларови банкноти. Баба улавя погледа ми и разбирам, че си мисли същото. Когато идва моят ред да се поклоня, аз коленича, събрала ръце до челото си, и се заричам да не гледам татко сам на дивана следващата година.
Получаваме десет долара от леля Кери и чичо Виктор, десет долара от татко, десет от леля Мин и чичо Сам, които не са ни истински леля и чичо, ами втори братовчеди (братовчеди на мама), и двайсет от баба! Не получихме допълнително заради ханбоците, но общо взето приходът е добър. Миналата година лелите и чичовците даваха петачки.
След това правим оризова супа за добър късмет. Леля Кери е направила и кексчета с боб и настоява да опитаме поне едно, макар че никой не иска. Близнаците Хари и Леон — наши трети братовчеди (или пък втори?) — отказват да ядат супата и бобените кексчета и нагъват пилешки хапки пред телевизора. На масата в трапезарията няма достатъчно място, затова ние с Кити сядаме на столчетата в кухненския кът. Оттам чуваме как другите се смеят.