Хейвън се ококорва.
— Лара Джийн, ти си го разкарала?
— Господи, толкова ли е невероятно? — присвивам очи аз, а тя отваря уста, но мъдро я затваря.
Пак поглежда снимката на Питър. После става да отиде в банята и докато затваря вратата, заявява:
— Ще кажа само, че ако това момче беше мое гадже, никога не бих го изпуснала.
Цялото ми тяло тръпне при тези думи.
Някога си мислех абсолютно същото за Джош, а вижте ме сега: сякаш са минали милион години и той е вече само спомен. Не искам да стане така и с Питър. Изстинали стари чувства, както когато много се опитваш, но не можеш да си представиш лицето му, щом затвориш очи. Каквото и да стане, искам винаги да помня лицето му.
На тръгване си обличам палтото и писмото за Питър изпада от джоба ми. Марго го взема.
— Пак писмо?
Аз се изчервявам и казвам бързо:
— Още не съм решила дали да му го дам лично, дали да го пусна в пощенската му кутия, или да го изпратя по имейла. Гого, какво мислиш?
— Трябва просто да говориш с него — казва тя. — Върви още сега. Татко ще те закара. Иди до тях, дай му писмото и виж какво ще каже.
Сърцето ми бумти лудо при тази мисъл. Още сега? Просто да отида там, без първо да се обадя, без да имам план?
— Не знам — започвам да увъртам. — Май трябва да го обмисля по-добре.
Марго отваря уста да заговори, но Кити идва зад нас и казва:
— Стига вече с тези писма. Просто отиди да си го върнеш.
— Не позволявай да стане твърде късно — казва Марго и аз знам, че не говори само за мен и Питър.
Обикалям на пръсти около темата за Джош заради всичко случило се между нас. Искам да кажа, че Марго ми прости, но все пак няма смисъл да клатя лодката. Затова през последните дни оказвам мълчалива подкрепа и се надявам да е достатъчно. Но Марго тръгва за Шотландия след по-малко от седмица. Мисълта, че ще замине, без поне да е говорила с Джош, не ми харесва. С него сме приятели от толкова време. Нещата между нас ще се оправят, защото сме съседи. Така става с хората, които виждаш често. Нещата се оправят почти от само себе си. Но за Марго и Джош не е така, защото тя ще е далеч. Ако не поговорят сега, белегът само ще се втвърдява с времето, ще се калцира и после ще се превърнат в двама непознати, които никога не са се обичали, а това е най-тъжната мисъл.
Докато Кити се обува, аз прошепвам на Марго:
— Ако аз говоря с Питър, и ти трябва да поговориш с Джош. Не се връщай в Шотландия, без да си оправила нещата с него.
— Ще видим — казва тя, но виждам, че в очите й проблясва надежда, и аз също се обнадеждавам.
2
Марго и Кити спят на задната седалка. Кити е сложила глава в скута на Марго; Марго е облегнала глава назад и спи с отворена уста. Татко слуша националното радио с лека усмивка. Всички са толкова спокойни, а моето сърце бумти с милион удара в минута заради онова, което смятам да направя.
Ще го направя сега, тази вечер. Преди да се върнем на училище, преди колелцата да се завъртят, всичко пак да стане нормално и онова между нас с Питър да се превърне само в спомен. Като преспапиетата със снежинки — разклатиш ги и за миг всичко се завихря и блести, сякаш е магия, — но след това се уталожва и се връща на мястото си. Нещата винаги се връщат там, където са били. Аз не мога да го направя.
Изчаквам да стигнем на един светофар от квартала на Питър и моля татко да ме остави. Той сигурно чува напрежението в гласа ми, нуждата, защото не задава никакви въпроси, само казва: „Добре“.
Когато спираме до къщата на Питър, вътре свети, а колата му е на алеята, както и микробусът на майка му. Слънцето вече залязва, но е още рано, защото е зима. От другата страна на улицата съседите на Питър още не са изключили коледните лампички. Днес вероятно е последният ден, в който всичко още изглежда новогодишно. Нова година, ново начало.
Усещам как вените на китките ми пулсират и съм много, много притеснена. Изтичвам от колата и звъня на вратата. Когато чувам стъпки вътре, махам на татко да тръгва и той излиза от алеята. Кити вече е будна, залепила е лице на стъклото и се усмихва широко. Вдига окуражително палци, а аз й махам.
Питър отваря вратата. Сърцето ми подскача като мексиканско подскачащо бобче в гърдите ми. Той е с карирана риза, която не съм виждала. Сигурно е коледен подарък. Косата му е разрошена, сякаш е лежал. Не изглежда особено изненадан да ме види.
— Здрасти. — Оглежда полата ми, която се издува под зимното палто като бална рокля. — Защо си облечена така?