— Заради Нова година. — Май че трябваше да се прибера и да се преоблека. Поне щях да се чувствам по-удобно, докато стоя пред вратата на това момче с пословичната шапка в ръка. — Е, как изкара Коледа?
— Добре. — Той не бърза, минават цели четири секунди, преди да попита: — А ти?
— Чудесно. Имаме си кученце. Казва се Джейми Фокс-Пикъл. — Не виждам дори следа от усмивка. Питър е студен; не очаквах да бъде студен. Вероятно дори не студен, а просто безразличен. — Може ли да поговорим за секунда?
Той свива рамене, което прилича на „да“, но не ме кани вътре. Внезапно стомахът ми се свива от страх, че там е Дженевив, но той бързо изчезва, защото си спомням, че ако тя беше вътре, той просто не би стоял тук с мен. Питър оставя вратата открехната, докато се обуе и облече, и излиза на верандата. Затваря вратата и сяда на стълбите. Аз сядам до него и приглаждам полата си.
— Е, какво има? — пита той, сякаш пилея ценното му време.
Това не е добре. Изобщо не го очаквах.
Но какво всъщност съм очаквала от Питър? Да му дам писмото, той да го прочете и после да ме обича? Да ме прегърне, да се целунем, но само да се целунем, съвсем невинно. После какво? Да се виждаме? Колко време ще мине, преди да му омръзна и Дженевив пак да започне да му липсва, защото той ще иска повече, отколкото съм готова да му дам? Такъв като него не би си останал у дома, за да гледа филми на дивана. Все пак говорим за Питър Кавински.
Тези размисли продължават толкова дълго, че той пак пита, този път не така студено:
— Какво има, Лара Джийн? — Поглежда ме, сякаш очаква нещо, и мен внезапно ме хваща страх да му го дам.
Свивам юмрук около писмото и го пъхам в джоба на палтото си. Ръцете ми замръзват. Нямам ръкавици, нито шапка. Вероятно просто трябва да се прибера.
— Дойдох само да ти кажа… да ти кажа, че съжалявам, че стана така. И… се надявам да си останем приятели. И честита Нова година.
Той присвива очи.
— И честита Нова година? Затова ли дойде? За „извинявай“ и „честита Нова година“?
— И че се надявам да останем приятели — добавям и прехапвам устна.
— И се надяваш да останем приятели — повтаря той и в гласа му се усеща сарказъм, който не разбирам и не харесвам.
— Точно това казах. — Понечвам да стана. Надявах се, че ще ме откара до дома, но сега не искам да го моля за това. Но пък е толкова студено. Може би ако му намекна… Да духна на ръцете си, например. — Е, аз ще си ходя.
— Чакай малко. Да се върнем на частта с извинението. За какво точно се извиняваш? Задето ме изрита от вас или защото си мислиш, че съм мръсник, който би казал на всички, че сме правили секс, въпреки че не сме правили?
В гърлото ми се оформя буца. Казано по този начин, наистина звучи ужасно.
— И за двете неща. Съжалявам и за двете неща.
Той накланя глава настрани и вдига вежди.
— И какво друго?
Аз се наежвам. Какво друго ли?
— Няма друго. Това е. — Слава богу, че не му дадох писмото, щом ще се държи така. Все пак не съм аз единствената, която трябва да се извинява.
— Хей, нали ти дойде, за да се извиниш и да поискаш да останем приятели. Не можеш да очакваш да приема насила твоето половинчато извинение.
— Е, все пак ти желая щастлива Нова година. — Сега аз съм саркастичната и определено е удовлетворяващо. — Желая ти хубав живот и така нататък, и така нататък.
— Хубаво. Чао.
Обръщам се. Тази сутрин имах такива надежди, звезди светеха в очите ми, когато си представях как ще мине всичко. Господи, Питър е такъв гадняр! Слава богу, че се отървах от него!
— Чакай малко.
Надеждата подскача в сърцето ми, както Джейми Фокс-Пикъл скача на леглото ми — бързо и неочаквано. Но аз се обръщам с изражение, което казва: „Какво искаш сега?“ и той не я вижда.
— Какво си натъпкала в джоба си?
Ръката ми полита към джоба.
— Това ли? О, нищо. Просто някаква реклама. Беше на земята до пощенската ви кутия. Не се тревожи, ще я изхвърля вместо теб.
— Дай ми я, аз ще я изхвърля — казва той и протяга ръка.
— Не, казах, че аз ще я изхвърля. — Посягам да натъпча писмото по-дълбоко в джоба си и Питър се опитва да го измъкне от ръката ми. Аз се извъртам от него и стискам здраво. Той свива рамене и се отпуска с лека въздишка, а после се хвърля напред и го изтръгва от мен.
— Върни ми го, Питър! — пъшкам аз.
Той казва развеселен:
— Кражбата на поща е федерално престъпление. — После поглежда плика. — За мен е. От теб. — Правя отчаян опит да докопам писмото като го хвана неподготвен. Сборичкваме се; аз стискам ъгълчето на плика, но той не пуска и вика: — Престани, ще го скъсаш!
Опитвам се да го стисна по-силно, но е твърде късно. Питър го измъква.