Вдига плика над главата си, разкъсва го и започва да чете. Истинско мъчение е да стоя пред него и да чакам — какво, не знам. Още унижения? Може би просто трябва да си тръгна. Той чете ужасно бавно.
Когато най-сетне приключва, ме пита:
— Защо не искаше да ми го дадеш? Защо искаше да си тръгнеш?
— Защото… не знам, ти не се зарадва да ме видиш… — Гласът ми затихва вяло.
— Това се нарича да се правиш на недостъпен! Чаках да ми се обадиш, глупаче. Минаха шест дни.
Дъхът ми секва.
— О…
— О я! — Той ме хваща за реверите на палтото и ме придърпва към себе си, съвсем близо, като за целувка. Виждам облачетата от дъха му. Мога да преброя миглите му, ако искам. Той казва много тихо: — Е, значи… още ме харесваш?
— Да — прошепвам. — В известен смисъл. — Сърцето ми пак се забързва. Завива ми се свят. Това сън ли е? Ако е, нека никога не се събуждам.
Питър ме поглежда, сякаш иска да каже: „Стига де, знаеш, че ме харесваш“. Така е, така е. После казва тихо:
— Вярваш ли ми, че не съм казал на никого, че сме правили секс на екскурзията?
— Да.
— Добре. — Поема си въздух и добавя: — А… случи ли се нещо между теб и Сандерсън, след като те оставих у вас онази нощ? — Той ревнува! Дори мисълта за това ме сгрява като топла супа. Понечвам да отрека, но той бързо добавя: — Чакай. Не ми казвай. Не искам да знам.
— Не — отвръщам твърдо, за да разбере, че е истина. Той кима, но мълчи.
После се навежда и аз затварям очи, сърцето ми пърха в гърдите като криле на колибри. Технически, сме се целували едва четири пъти и само един път беше истинско. Искам сега да е както трябва, затова трябва да спра да се притеснявам. Но Питър не ме целува, не и както очаквам. Целува ме по лявата буза, после по дясната; дъхът му е топъл. След това — нищо. Отварям очи. Той буквално ме разкарва с целувки? Защо не ме целуна както трябва?
— Какво правиш? — прошепвам.
— Отлагам удоволствието.
— Просто ме целуни — отвръщам бързо.
Той накланя глава и бузата му докосва моята, но точно тогава вратата на къщата се отваря и брат му Оуен застава на прага със скръстени ръце. Аз отскачам от Питър, все едно току-що съм установила, че има заразна и нелечима болест.
— Мама иска да влезете да пиете сайдер — казва Оуен, ухилен.
— След малко — отвръща Питър и ме дърпа към себе си.
— Тя каза веднага.
О, боже! Поглеждам паникьосана Питър.
— Май трябва да тръгвам, преди татко да се е притеснил…
Той вирва брадичка към вратата.
— Влез за минутка, после ще те закарам. — Когато влизам вътре, той взема палтото ми и казва тихо: — Наистина ли щеше да вървиш до вас с тази рокля? В студа?
— Не, щях да ти намекна да ме откараш — прошепвам.
— Каква е тази носия? — пита ме Оуен.
— Това носят корейците в деня след Нова година.
Майка им излиза от кухнята с две чаши, от които се вдига пара. Тя е с дълга кашмирена жилетка, прихваната леко на кръста с колан, и плетени от въже пантофи.
— Зашеметяваща е — възкликва тя. — Изглеждаш великолепно. Толкова е пъстро.
— Благодаря — отвръщам, малко смутена от всичко това.
Тримата сядаме в дневната, а Оуен се измъква в кухнята. Аз още съм изчервена от разминалата ми се целувка и от факта, че майка му вероятно знае какво щяхме да направим. Чудя се и дали знае какво става между нас, колко й е казал, ако изобщо нещо й е казал.
— Как изкара Коледа, Лара Джийн? — пита ме тя.
Аз духам в чашата.
— Беше много хубаво. Татко подари на малката ми сестра кученце и все се караме коя да го подържи. По-голямата ми сестра още си е у дома и това също е хубаво. А вие как изкарахте празниците, госпожо Кавински?
— О, беше хубаво. Спокойно. — Тя посочва пантофите си. — Оуен ми ги подари. Как мина партито? Сестрите ти харесаха ли сладките, които Питър изпече? Честно казано, аз не можах да им устоя.
Поглеждам изненадана Питър, който внезапно се вглъбява в телефона си.
— Нали каза, че майка ти ги е направила?
Тя се усмихва гордо.
— О, не, той ги направи сам. Беше твърдо решен да се справи.
— Бяха отвратителни! — вика Оуен от кухнята.
Майка им пак се смее и после настава тишина. Умът ми препуска, опитва се да открие някаква тема за разговор. Може би за новогодишните обещания? За снежната буря, която се очаква следващата седмица? Питър изобщо не ми помага — пак гледа телефона си.
Майка му става от дивана.
— Беше ми приятно да те видя, Лара Джийн. Питър, не я задържай навън до късно.
— Няма — отвръща той. А на мен казва: — Ей сега се връщам; само ще си взема ключовете.
Когато излиза, аз се обръщам към майка му:
— Извинете, че дойдох точно на първи януари. Надявам се да не съм прекъснала нещо.
— Добре дошла си по всяко време. — Тя се навежда и слага ръка на коляното ми. После ме поглежда многозначително и добавя: — Само те моля да не си играеш със сърцето му.
Стомахът ми се свива. Нима Питър й е казал за случилото се между нас?
Тя ме потупва по коляното.
— Лека нощ, Лара Джийн.
— Лека нощ — отвръщам.
Въпреки милата й усмивка, съм доста притеснена. Сигурна съм, че усетих упрек в гласа й. „Не разигравай сина ми“, това ми каза тя. Дали Питър е бил много разстроен след случилото се между нас? Не ми се стори разстроен. Подразнен, може би малко засегнат. Но определено не и толкова наранен, че да говори с майка си. Може би все пак са много близки. Не ми се иска да мисля, че съм направила лошо впечатление още преди с него дори да сме започнали истинска връзка.