— Извинете, че дойдох точно на първи януари. Надявам се да не съм прекъснала нещо.
— Добре дошла си по всяко време. — Тя се навежда и слага ръка на коляното ми. После ме поглежда многозначително и добавя: — Само те моля да не си играеш със сърцето му.
Стомахът ми се свива. Нима Питър й е казал за случилото се между нас?
Тя ме потупва по коляното.
— Лека нощ, Лара Джийн.
— Лека нощ — отвръщам.
Въпреки милата й усмивка, съм доста притеснена. Сигурна съм, че усетих упрек в гласа й. „Не разигравай сина ми“, това ми каза тя. Дали Питър е бил много разстроен след случилото се между нас? Не ми се стори разстроен. Подразнен, може би малко засегнат. Но определено не и толкова наранен, че да говори с майка си. Може би все пак са много близки. Не ми се иска да мисля, че съм направила лошо впечатление още преди с него дори да сме започнали истинска връзка.
* * *
Навън е пълен мрак, на небето няма много звезди. Мисля, че скоро пак ще завали. Вкъщи на долния етаж свети, както и в стаята на Марго горе. Отсреща виждам как малката елха на госпожица Ротсчайлд блещука зад прозореца.
С Питър сме в топлата и уютна кола. Парното е включено.
— Каза ли на майка си, че сме скъсали? — питам го аз.
— Не. Защото не сме късали — отвръща той и изключва парното.
— Не сме ли?
Той се смее.
— Не сме, защото всъщност никога не сме били заедно, забрави ли?
„А сега заедно ли сме?“, чудя се аз, но не смея да попитам, защото той ме прегръща и аз накланям глава към него. Пак съм притеснена.
— Не се притеснявай — казва той.
Целувам го бързо, за да му докажа, че не съм.
— Целуни ме така, сякаш съм ти липсвал — казва той и гласът му става дрезгав.
— Липсваше ми. Нали прочете писмото.
— Да, но…
Целувам го, преди да довърши. Както трябва. За да покажа колко ми е липсвал. Той ми отвръща по същия начин. Сякаш са изминали четиристотин години. А после вече не мисля и потъвам в целувката.
3
След като Питър си тръгва, аз тичам да разкажа на Марго и Кити всичко. Чувствам се като кесия, пълна с жълтици, и нямам търпение да се изсипя.
Кити лежи на дивана и гледа телевизия с Джейми Фокс-Пикъл в скута. Бързо се надига, когато влизам, и ми казва тихо:
— Гого плаче.
Ентусиазмът ми веднага пресъхва.
— Какво! Защо?
— Мисля, че е ходила при Джош и са си поговорили, но не е минало добре. Трябва да отидеш при нея.
О, не! Не трябваше да става така. Те трябваше да се съберат отново, както ние с Питър.
Кити пак сяда на дивана с дистанционното в ръка, изпълнила сестринския си дълг.
— Как мина с Питър?
— Чудесно. Наистина чудесно. — Усмивката изгрява неволно на лицето ми и аз бързам да я изтрия заради Марго.
Отивам в кухнята и правя на Марго чаша чай „Лека нощ“ с две супени лъжици мед, както мама ни го приготвяше преди лягане. За секунда се замислям дали да не добавя и малко уиски, защото видях да правят така в един филм за викторианска Англия — прислужниците наливат уиски в топлата отвара за господарката, за да се успокоят нервите й. Знам, че Марго пие в колежа, но тя вече е с махмурлук, а и се съмнявам, че татко ще одобри. Затова правя само чай, без уиски, в любимата си чаша и го изпращам горе по Кити. Казвам й да се държи много мило. Първо да даде на Марго чая, а после да се сгуши до нея поне за пет минути. Това не се нрави на Кити, защото тя се гушка само ако има полза и може би защото малко се страхува да види Марго разстроена.
— Ще й занеса Джейми да го погушка — отвръща тя.
Егоистка!
Когато се качвам в стаята на Марго с препечена филийка с канела, Кити не се вижда никъде, Джейми също. Марго се е свила настрани и плаче.
— Наистина свърши, Лара Джийн — шепне тя. — То беше свършило, но вече знам, че е свършило завинаги. Мис… мислех си, че ако поискам пак да сме заедно, той също ще иска, но той не… не иска. — Свивам се до нея и притискам чело в гърба й. Усещам всяко нейно вдишване. Тя плаче във възглавницата си и аз я галя по лопатките, както обича. Работата е там, че Марго никога не плаче, затова, като я гледам сега, сякаш оста на тази къща, на целия свят, се измества. Всичко някак се накланя на една страна.
— Той каза, че е твърде трудно от разстояние и с право съм скъсала с него в началото. Толкова ми липсваше, а като че ли аз изобщо не съм му липсвала.
Прехапвам виновно устна. Аз я окуражих да говори с него. Отчасти вината е моя.
— Марго, ти му липсваше. Ужасно му липсваше. Веднъж в час по френски погледнах през прозореца и го видях да яде на игрището сам. Беше много депресиращо.
Тя подсмърча.
— Наистина ли?