Сара се събуди, когато колелата на самолета се удариха в песъчливия, асфалт. Присви очи, заслепена от първите слънчеви лъчи. Самолетът намали скоростта си, тя видя пустинен пейзаж без дървета. Имаше потискащото усещане, че са я свалили някъде насред нищото, на планета, която напомня повече на Марс, отколкото на Земята.
— Има само едно място, което прилича на планината, виждаща се зад гърба на баща ми и сътрудниците му — обясни Кристофър. — Близо е до вулкана и е единственият релеф, който забелязах отвисоко. Непременно трябва да търсим там.
Сара се съгласи и двамата с Кристофър станаха от местата си преди останалите трима пътници. Стюардесата отключи вратата и застана пред нея. Каза им "довиждане" и ги посъветва да пазят лицата си. Още на първото стъпало на стълбата Кристофър разбра причината: шибна го студен вятър, придружен с дъжд от пръските на разбиващите се в брега вълни. Вятърът помиташе и въртеше като вихър праха от песъчливия асфалт. С ръка пред очите Кристофър успя да слезе на земята. В далечината се чуваше прибоят, чийто мощен тътен едва-едва се заглушаваше от поривите на вятъра. С разпилени във всички посоки коси, Сара и Кристофър се добраха до скромната и почти изоставена постройка, където се намираше митницата. След като приключиха с проверката, която се извършваше само от един сякаш болен от безсилие полицай, двамата излязоха от бараката и откриха пред себе си призрачното пристанище Джорджтаун. Пътят им препречваше само една широка улица без тротоари. Отсреща тъжна бяла постройка с плосък покрив и затворени капаци дремеше до друга, на чийто покрив се вееше английското знаме. Нямаше коли. На пътя стоеше само едно кафяво магаре, което бе вдигнало един от задните си крака.
— Ама че място! — прошепна Кристофър.
Сара и Кристофър бяха единствените човешки същества покрай пустия път, където вятърът вдигаше сводове пушилка. Нямаше нужда да разговарят, за да си кажат, че разбират защо баща му и двамата му сътрудници са избрали острова за експериментите си. На този риф извън времето и света животът им в Париж и Осло принадлежеше сякаш само на спомените им.
— Четири и петнайсет е… Във Франция е пет и петнайсет. Остават ни по-малко от осем часа до изтичането на ултиматума на Лазар — отбеляза Кристофър, като си гледаше часовника.
— Ей там, вдясно, има магазин, откъдето вероятно могат да се наемат коли. Видях това в справочника.
Кристофър с изненада установи, че му се иска да хване Сара за ръка, но промени намерението си. Запита се дали тя е забелязала спонтанното му движение. Под привидното си безразличие тя бе забелязала колебанието му и въпреки че трябваше да бързат, имаше желание той да се осмели да ѝ хване ръката. Ама че абсурдна мисъл! Отдаде желанието си на неприятното място, адреналина и може би — на нуждата да се утеши и забрави мъката си. Без да издаде ни най-малко мислите си, Сара изруга, като видя затворената врата на магазина. Все пак потропа, докато Кристофър обикаляше малката постройка. Видя хлопнатите капаци и почука с длан, като извика на английски, че иска да наеме кола. Накрая единият капак се отвори и на прозореца се показа някакъв мъж с толкова руси коси, че изглеждаха почти бели. После каза на Кристофър да кротува и затвори капака. След няколко секунди пусна ранните си клиенти да влязат в магазина, като шепнеше полугласно не особено мили думи по адрес на туристите. Десет минути по-късно Сара и Кристофър имаха пикап, нает за цял ден срещу 30 паунда. Използваха случая, за да си купят плодове, сандвичи и вода, две фенерчета и нов, по-пълен туристически справочник.