Сара се намеси и попита с най-нежен глас:
— А спомняте ли си за какво си говореха?
— Ами малко, защото всеки път разговорът им бе един и същ. Казваха, че изчисленията били сложни и че трябвало да внимават да не сгрешат. А и се ядосваха, защото "другите" вдигали много шум и им пречели да се съсредоточат. Веднъж пък единият мъж рече, че направо изпадал в депресия.
Сара и Кристофър се спогледаха за миг.
— А какво стана после? — попита Кристофър.
— Сигурно всичко това продължи осем или десет години и си заминаха. Ей така, на юруш. Никога не узнахме какви ги вършеха тук, нито пък защо избягаха като същински крадци.
Кристофър тропаше с крака от нетърпение. А до него Сара гледаше съсредоточено Едмундо и се мъчеше да разбере дали поне мъничко не ги лъже.
— А защо казахте, че не ни препоръчвате това място?
— Ами защото тези мъже бяха дошли на този клет остров и не искаха това да се знае. А и имаше слухове, че са поставили капани там. Но не е сигурно, нали? Ако искате мнението ми, като знам как се ометоха, не са имали време за подобни неща…
— И никога не сте отишли да видите какво има вътре?
— Те затвориха вратите с вериги.
— Веригата е нещо, което се чупи… — опипа почвата Кристофър.
— Вижте, подобни неща не са в стила ми. Не обичам да си търся белята. Още повече с военната база долу… Рекох си, че не трябва да поемам рискове. Сигурно сте забелязали, че тук не сме много хора. Така че всичко се разчува…
Собственикът на хижата въздъхна и вдигна рамене.
— А как се стига дотам? — попита Кристофър.
— Не е много лесно. Трябва да се мине по пътека, която сигурно здравата е обрасла, а после — ако си спомням добре — се налага да се заобиколи едно блато, ако то още съществува… А имаше и малко дефиле между дърветата, през което минавах, за да стигна до бараките. Може и да е останало нещо от тях…
— Ще ни придружите ли? — попита Сара.
Кристофър погледна спътничката си, сякаш искаше да ѝ каже: "Видя ли на колко години е човекът?".
— Наистина ли сте готови да рискувате?
Сара кимна.
— Ще бъдем предпазливи. И двамата сме били военни репортери. И ако се съди по обувките и бастуна отвън, вие все още обичате да се катерите…
— Аха, неслучайно сте фотографка… Имате набито око. Е, добре, ще дойда с вас докъдето мога…
— Защо ще го правите?
Въпросът се изплъзна от устата на Кристофър по-язвително, отколкото бе желал.
— Ами мъглата? Все едно да вървиш без очи!
— Кога ще се вдигне?
Старият човек вдигна рамене.
— Облаците са надвиснали над върха на планината, значи всичко зависи от вятъра. По това време на годината може да мине цял ден. Искате ли чай?
Кристофър стисна юмруци.
— Слушайте, сигурен съм, че знаете пътя наизуст. Ще го намерите дори в мъгла.
— Винаги ли е толкова припрян? — осведоми се Едмундо от Сара.
Тя направи с глава знак "да" и доби нещастен вид, като че ли бе винаги жертва на нетърпеливия си колега.
— Идеята да отидем там в тази мъгла не е толкова лоша. Това ще роди някой анекдот, който ще разкажем в нашия материал, а и ще бъде повод да ви споменем като най-страхотния водач в областта. "Едмундо Саргал се придвижва на острова със затворени очи. Доказателството? Той ни отведе до това тайно място през растителност като в джунглата и в гъста като памук мъгла…"
Собственикът на хижата като че ли оцени споменаването на името му по такъв ласкателен начин. Сара го убеди с още един последен аргумент.
— Между нас казано, заснемането на такова място, потънало в мъгла, ни гарантира, че главният редактор ще си падне по снимката и ще публикува статията веднага. А вие бързо ще спечелите от медийния отглас…
— Ас какъв апарат ще снимате?
За миг Сара бе хваната натясно. Очевидно не носеше със себе си фотографско оборудване.
— Това, което казвате, е доста забавно — намеси се Кристофър. — И аз си помислих същото, като я видях да идва с ръце в джобовете. Обаче сега, когато вече познавам апарата, мога да ви кажа, че айфон 6 е с наистина е голяма работа: притежава чувствителността на двеста обикновени фотоапарата. Направо удря в земята професионалните машинки и те изглеждат напълно демоде…