— Както знаеш, и баща ми, и Пакрен бяха много религиозни. Те не поставяха под съмнение съществуването на Бог… Ами ако са изхождали от постулата, че всеки човек е Божие творение и че всеки е виждал Господ, преди да го забрави… Ами ако са имали амбицията да открият спомена за Бога в човешкото съзнание?
Сара усети тръпки по гърба. Може би ѝ ставаше студено, защото не се движеше? Или причината за това бе страхът?
— На прав път сме! — оповести Едмундо, изскачайки от високата папрат. — Готови ли сте?
Кристофър и Сара се спогледаха смутено, но и съзаклятнически. Щяха да поговорят за това по-късно. Ако имаха време. Останалата част от маршрута изминаха в дълбоко мълчание, като всеки разсъждаваше върху обезпокоителната хипотеза на Кристофър. Както бе предвидил Едмундо, половин час по-късно пътеката стана по-видима и пред тях се откри мъничка полянка, в центъра на която потрепваше малко блато, заобиколено от бамбук.
— Тук идвах да слушам музиката на американските войници. Пристигнахме.
При тези думи Кристофър се изправи и прогони религиозните си асоциации в името на животинския прагматизъм. Като опипваше мястото с върха на бастуна си, Едмундо заобиколи водата и затърси проход сред високите клонаци.
— Природата е възстановила правата си, така че ще трябва да си пробиваме път. Не е трудно. Старата база се намираше на десетина метра зад тази стена от растителност. Ако паметта не ме лъже, дотам има само ниска растителност, а не дървета. С малко усилия ще стигнете бързо.
— Няма ли да дойдете с нас?
— Въпреки че компанията ви е очарователна, госпожо, ще ви оставя да отидете там сами. Не искам неприятности. Както вече ви казах, казармата на "Ройял Еър Форс" е по-надолу. И така… Надявам се, че ще намерите каквото търсите и че няма да ме забравите. Минете през хижата, след като свършите.
Сара го повика малко преди да тръгне обратно.
— А как ще намерим пътя?
— Ще ви бележа дърветата.
Сара кимна за довиждане на Едмундо и отиде при Кристофър. Видя, че той вече се промъква през гъстата растителност, която ги отделяше от целта им. Тя веднага тръгна след него, за да се възползва от следите му. Въпреки гъстотата на масива, той напредваше бързо, без да го е грижа за бодливите листа, които удряха лицето, заплитайки се в косите му, и завиващите се около ръцете му паяжини, които влизаха чак в устата му. Щом наближи целта, той тръгна със сляпа решителност, като че ли необходимостта да бърза бе закалила тялото му.
На Сара дори ѝ бе трудно да го следва, а когато и тя навлезе в лабиринта от растителност, Кристофър ѝ бе обърнал гръб и гледаше право пред себе си. Върху плато, обрасло с буйни диви треви и високи дървета, на самия склон на вулкана, бе долепена някаква постройка — не по-висока от обикновена колиба. Белите ѝ каменни стени, на места покрити с черни петна, отчасти бяха скрити зад лиани и папрати. Отгоре, над това, което някога е било врата, висеше ръждясала табела, по която все още можеше да се прочетат думите "Център на НАСА. Опасно. Не влизай".
Сара направи знак на Кристофър, че ще влезе първа. Пристъпи с невероятна предпазливост, а преди да направи следващата стъпка, погледът ѝ сканираше всеки сантиметър от обраслата с буйна трева земя. Съмняваше се, че теренът е миниран, но все пак бе по-добре да не поема излишни рискове. Усещаше нетърпеливото дишане на Кристофър зад гърба си. Той едва се сдържаше да не хукне към постройката.
— Почакай — спря я той неочаквано.
Сара замръзна, като че ли ѝ бе казал, че е стъпила върху мина. Само че той бе вдигнал очи към планината. Отстъпи няколко крачки, а погледът му блестеше от възбуда.
— Снимката на баща ми е направена тук. Сигурен съм. Виж!
Сара потвърди думите му, разпознавайки и мястото, откъдето вероятно бе направена снимката. Побърза да задуши радостта си, за да не се разсейва.
— Да не губим време. Остават ни само пет часа, докато изтече ултиматумът на Лазар.
Кристофър потрепери от напомнянето и начаса последва Сара, дълбоко смутен, че стъпва там, където преди четиридесет години е стъпвал палачът, който му бе баща. Като стигна до стъпалата, които водеха към входа, Сара се поуспокои. Лек бриз огъваше тревата, а листата на дърветата наоколо шумяха. Двамата потръпнаха. След усилията да стигнат дотук, телата им бяха изстинали и потта по тях вледеняваше кожата им. Облякоха си пуловерите и връхните дрехи и се изкачиха до прага на сградата. Верига, придържана от катинар, затваряше вратата.
— Катинарът не е много голям — каза Сара. — С един по-тежък камък би трябвало да се справим с него.