— Знаете ли, този хлапак не е мой син, а син на брат ми. Аз не исках да го гледам. Отрови ми живота. Така че, ако го убиете, ще тъгувам известно време, но ще се оправя! Ще си върна предишния живот. Но вие… вие имате само мен, а и ви остава твърде малко време. Така че помислете добре. Ако Симон умре, ще изгоря всичко, което открия тук!
Кристофър пое дълбоко въздух. На светлината на фенерчето очите му блестяха от гняв. Бе изиграл толкова добре ролята си, че дори Сара не бе сигурна дали не бе казал истината.
— Ако съм разбрал добре, ви трябва още време…
— Да!
— Добре, давам ви още дванадесет часа!
Кристофър вдигна очи към небето и прехапа устни. Миг по-късно двамата чуха ужасен вик, който раздра високоговорителя. Последваха плачът и хълцанията на детето.
— Симон! Симон! Какво му направихте, мръснико?!
— Всяка ръка на момчето струва дванадесет часа! — съобщи Лазар. — А викът, който чухте, е нищо в сравнение с онзи, който ще чуете, като му отрежем едната ръка. Всичко зависи само от вас. Помнете: искам да узная всичко! Защо, как, какво са открили и кой е бил мозъкът на програмата! Времето тече както за мен, така и за вас.
Затвориха телефоните едновременно. След малко Кристофър получи видеоматериал. Отвори го с треперещи ръце. Руснакът Сергей бе хванал ръката на момчето, което го гледаше уплашено, и я притискаше към масата. Държеше месарски нож и го бе насочил към китката му. Нежното и мечтателно лице на Симон се бе разкривило от страх, а в погледа му се четеше непоносимо отчаяние. "Ако баща ти направи каквото му казваме, ще запазиш ръката си!" — му каза Сергей. После записът спря.
Сара усети, че стомахът ѝ се обръща, и се подпря на стената, за да не припадне. Кристофър се вцепени от ужас. Представи си мъките на детето и прибави към тях чувството си за вина, непоносимата си безпомощност и разкъсващия го гняв. Сара бе учила за тези реакции и дори ги бе изпитвала, познаваше разрушителната сила на човешкия ум в подобни случаи… Особено когато бяха замесени деца. Невинността им отключваше емоционални реакции, които обезсилваха засегнатите хора дотам, че шансът жертвите да бъдат спасени силно намаляваше…
— Слушай, слушай — заповтаря Сара, като стискаше Кристофър за раменете. — Погледни реалността в очите! Не са убили Симон. А и ти бе невероятен! Благодарение на теб той е още жив… За момента само това има значение! Чуваш ли?! Имаме дванадесет часа, ще намерим каквото трябва.
Кой би бил подготвен за такъв шок?! Кой би могъл да стои спокойно, когато чува как мъчат дете?! Кристофър потъна в кошмарни мисли и безплодието на страха пилееше силите му. Сара го разтърси и не спираше да повтаря името му. Кристофър рязко се обърна и я заудря като слепец. Тя отбиваше ударите му, като се стараеше да не го нарани. А той се бореше с нея и крещеше от ярост. Тя го остави да излее гнева си, да рита нападалите по земята инструменти, да хвърля на пода металните пластини, докато се изтощи. Задъхан и с наведена глава, Кристофър започна да издава дрезгави ридания. Трябваха му пет минути, за да се успокои и да нормализира дишането си.
— Добре ли си? — пое риска да го попита Сара, като търсеше погледа му.
Той прекара ръка през сгърченото си разстроено лице и се обърна към нея.
— Съжалявам… не знам какво ме прихвана… Като че ли… изпитвах нужда да намеря виновник…
— Разбирам… А аз те излъгах, като ти казах, че се страхувам и че ми причиняваш болка — отвърна тя и почти се усмихна.
Вместо отговор Кристофър си пое дълбоко въздух, а в погледа му се четеше ирония. Странно нещо са животът и човешкият дух. Изведнъж го обзе неудържимо желание да целуне тази жена. Погледите им трескаво се срещнаха. Кристофър желаеше всичко у Сара, желаеше я цялата. Сочните устни, с които тя изричаше винаги най-точните думи, ледения поглед, от който той черпеше спокойствие, бялата кожа на тила, изваяната ѝ шия, ханша, зовящ го да сплете тяло с нейното, но най-вече — желаеше душата ѝ, едновременно дистанцирана и щедра.
— Имаме дванадесет часа. Това е много и малко — заяви тя, след като няколко мига двамата плаваха в облаците.
Кристофър отвърна поглед, засрамен, че бе изпитал такова желание и особено — че го бе показал. Макар че беше сигурен, че е забелязал същото желание и у нея. А Сара се опитваше да убеди себе си, че просто е жертва на химическа реакция, която размътва ума ѝ.
— Търсихме навсякъде — каза Кристофър, докато си възвръщаше самообладанието. — Какво още можем да направим?!
— Не знам. Но ми се струва, че и двамата имаме нужда да вземем малко въздух.