Натисна бутона "Включи". Двата циферблата светнаха. Стрелката на първия застана на 0, а стрелката на втория се поклати насам-натам и замръзна в центъра. Тъй като не последва нищо, Сара разгледа стените и задната част на приспособлението. Намери захранващ кабел, свързан с контакт в стената, и още два кабела. Единият завършваше с щепсел, а другият — с кръгла пластинка, която можеше да се фиксира върху кожата. Докато се опитваше да ги издърпа към себе си, забеляза нещо на пода.
37
Кристофър бе започнал да преглежда книгите от библиотеката, като се надяваше да разбере същността на експериментите, извършени от баща му върху Лазар и останалите "опитни зайчета". Бе започнал с наглед най-простия документ — ламинирания лист хартия, върху който бе изобразен разрез на човешки мозък. Органът бе разделен на три зони. Най-горната част бе означена с "дял на хуманоидите", вторият — "лимбичен мозък[41]", а третият, най-малък и най-навътре в черепа — бе кръстен "рептилен мозък[42]".
Кристофър забеляза, че мястото върху листа, където бе обозначен последният дял, бе най-протрито, защото често го бяха пипали. Обърна листа и намери резюме на теорията на Пол Маклийн, която, както изглежда, е била публикувана през 1969 г. Невробиологът обясняваше, че в хода на еволюцията си човешкият мозък не се е сформирал изведнъж, а е съвместил три мозъка, които са се наслагвали един върху друг в течение на милиони години. Най-старият бе най-дълбоко в черепа и най-близо до гръбначния мозък. Това е рептилният мозък, който осигурява рефлексите на дишането, биенето на сърцето, както и примитивните рефлекси и емоции като възпроизвеждането, страха, инстинкта за самосъхранение. Тази част от текста бе подчертана и отговаряше на най-проучвания дял от разреза върху обратната страна на листа. След това Маклийн описваше лимбичния мозък, според него "най-ангажиран" във функционирането на паметта. И накрая последния — на бозайниците, който контролира езика, логическите разсъждения или, казано най-общо, интелигентността. Кристофър вече се канеше да се заеме с четенето на книгата, когато Сара връхлетя при него.
— В дъното има операционна зала. Намерих две неща, които със сигурност ще ни послужат. Най-напред — апарат, от който не разбирам нищо и — ето това! — И тя му подаде стар диктофон.
— Кажи ми, че вътре има касета и диктофонът още работи — помоли Кристофър.
— Вътре има касета, но исках заедно да разберем дали все още може да я прослушаме…
Сара натисна бутона и двамата не се изненадаха, когато не се чу нищо. Тогава тя извади старите батерии и ги смени с батериите от фенерчето. Въздъхна облекчено, когато видя, че са съвместими със стария диктофон. Кристофър се приближи, за да не изпусне нищо. Сара отново натисна "Рlау". Чу се размит и неясен звук и тя изключи апарата.
— Ама какво правиш?! — възкликна Кристофър.
— Този звук показва, че лентата се е усукала и ще се скъса.
— Покажи ми диктофона!
— Трябва да оправим лентата, а после да опитаме да я навием на ръка. Изискват се търпение, старание и точност! Не съм сигурна дали си в състояние…
— Права си…
Сара се качи отново горе, взе от кутията с инструменти една отвертка и се върна при Кристофър. После седна зад бюрото, извади касетата, развинти винтчетата по краищата ѝ и я отвори. Кристофър седна на земята до купа книги и запреглежда с интерес някакъв учебник по невробиология. Бе толкова подробен, точен и пълен с термини, че той не знаеше откъде да започне. Реши да се занимае с него по-късно и посвети вниманието си на книгата за викингите. С облекчение констатира, че някои пасажи бяха подчертани. Всички бяха посветени на начините, чрез които викингите са измъчвали враговете си. Авторът обясняваше как още от най-млада възраст внушавали на децата си, че страхът е слабост и грешка, а не естествен инстинкт за самосъхранение. Чрез повторение и наказания превръщали потомците си в истински бойни машини.
Кристофър вдигна очи от книгата. Стори му се, че започва да разбира темата на бащините изследвания. А Сара бе изцяло погълната от ремонта на касетата. Оправяше заплетената лента с прецизната точност на хирург. Бе взела молива, който все още се търкаляше по бюрото, и навиваше с него лентата, за да не я цапа с пръстите си. Кристофър въздъхна, разтри тила си, а после погледна часовника си. Лазар щеше да се обади след шест часа и половина…