Кристофър кимна.
Беше 2 часът и 58 минути сутринта. Канеха се да излязат от кабинета на баща му, нетърпеливи да съобщят на Лазар магическите думи, които щяха да спасят Симон, когато от диктофона се чу пращене.
(Изхриптя гласът на Натаниел Евънс, свеж и изпълнен със задоволство.)
— Дръж, стари ми приятелю, ето храната ти…
(Чу се животински крясък, а после гласът поде…)
— Като се имат предвид резултатите от експеримента "Павор", можем да преминем към… "Проект 488".
(Чу се звук, обозначаващ спирането на апарата, а после търкане.)
Записът прекъсна. Кристофър потърси в погледа на Сара потвърждение, че е чул правилно. Но вече бе късно за размишления. Лазар щеше да бъде точен. И дума не можеше да става да го карат да чака. Въпреки че последните думи на Евънс унищожаваха стойността на откритието им.
— Излъжи! — нареди Сара, като се хвърли към стълбата, водеща към партера.
Имаха време точно колкото да стигнат горе, и телефонът иззвъня. Кристофър си пое дъх, нормализира дишането си и натисна зелената слушалка.
— Дванадесетте часа изтекоха. Слушам ви — прошепна Лазар.
39
Джоана простена в съня си. Седнал до нея, Хоткинс я наблюдаваше, откакто бе заспала — час след излитането на самолета им. Много му се искаше да узнае какви бяха сънищата на една наемна убийца. Джоана се събуди внезапно и хвърли на съекипника си подозрителен поглед.
— Като че ли сънят ти бе мъчителен — каза Хоткинс, а поведението му я окуражаваше да му се довери.
Джоана обаче нямаше никакво желание да му разкрие интимния свят на страховете си. Бе сънувала кошмар. Тя бе още в юношеските си години. Бе сама вкъщи, когато един приятел звънна на вратата. Отначало бе любезен, мил, но после започна да я разпитва къде са родителите ѝ. Тя му отговори, че са мъртви, убити от крадци. Младежът не ѝ повярва и започна да претърсва къщата, опразваше шкафовете, обръщаше леглата, докато тя не му извика да престане. После поведението му стана заплашително и обвини Джоана, че го лъже. Цялата в сълзи, тя отново му каза, че са мъртви. Тогава приятелят ѝ поиска да узнае къде отива човек, когато умре. Разговорът им можеше да продължи с часове, но Джоана се хвърли от стълбите надолу, за да сложи край на мъчението. И точно на това място от съня се събуди.
— Вчера онези двамата имаха късмет — каза Джоана, без да обърне внимание на въпроса на Хоткинс. — Но на острова ще са сами.
Хоткинс я погледна насмешливо.
— Ядосана си, защото онази инспекторка те победи. И че трябваше да искаш отново визи от Дейвисбъри, като така го принуди да задейства старите си връзки в ЦРУ. Прав ли съм?
Джоана наистина бе раздразнена от провала си и не му отговори.
— Защо вършиш тази работа? — поде отново Хоткинс.
Убийцата смръщи вежди.
— Питам те — продължи Хоткинс, — защото си мисля, че я вършиш от доста време и сигурно си заделила пари настрана. Защо не спреш и не си живееш спокойно живота, вместо да рискуваш да те пребиват всеки ден?
Джоана го прониза с поглед.
— Защото обичам тази работа. Харесва ли ти този отговор?
Бе му отговорила така, без да ѝ мигне окото, но всъщност истината бе съвсем друга. Упражняваше този занаят, защото не умееше да върши нищо друго. Не можеше да си признае, че на практика си мечтаеше за спокоен живот. А и никой нямаше да повярва, че тя бе способна да живее другояче, освен като убива.
— Никога ли не си изпитвала страх да упражняваш този занаят? — настоя Хоткинс и изпи чаша сода.
Джоана въздъхна.
— Един бивш морски пехотинец ли ми задава този въпрос?
— Аз мога да ти отговоря… Да, страхувал съм се, при това — много пъти. Само че аз имам вяра и знам къде ще отида после, когато всичко свърши.
Джоана кимна с глава и се престори, че му вярва.
— Не вярваш в нищо, така ли?
— Вярвам само в това, което виждам…
— Не знам как го правите това… Не разбирам как вие, атеистите, не се страхувате от смъртта. Ако е така, както казвате — че не вярвате в нищо, се питам как успявате да живеете ден след ден, без да ви завладеят страхът и паниката.
Думите на Хоткинс раздразниха Джоана и тя загуби търпение.
— За момента трябва да се страхуват моите мишени, не аз. А и престани да си въобразяваш, че си ми изповедник, защото това ме нервира. Нямам намерение да умра толкова скоро.
Хоткинс вдигна рамене и изпи остатъка от содата си.
— Имаш ли представа какво точно иска да запази в тайна Дейвисбъри, като ни изпраща там?
— Не ми влиза в работата, следователно — не влиза и в твоята.