Втурна се към процепа на тайния проход и вкара вътре кирката, за да я използва като лост. Натисна с всички сили дръжката. Стената помръдна едва с няколко милиметра. Започна отново, като без малко не изкълчи китката си. Напълно изтощен, Кристофър плачеше от гняв. Очевидно сам нямаше да успее да разшири отвора, за да се промъкне вътре. Оставаше една-единствена възможност…
42
Най-напред Сара помисли, че всичко това се случва в съня ѝ или по-точно — че е ужасен кошмар. Гласът обаче се приближи и стана по-реален. Сара отвори очи.
— Много добре, дете мое… Събуди се, защото скоро ще заспиш за дълго, за много дълго…
Сара усети как болката пълзи по ръката ѝ. Поиска да я стисне в юмрук, но бе завързана за един стол. Гласът идваше откъм гърба ѝ.
— Колко е часът? — прошепна тя.
— Колко е часът ли? — повтори Хоткинс. — За първи път някой ме пита това, преди да умре. Но ще ти отговоря. Часът е четири и осемнайсет…
Ултиматумът изтичаше в 4 часа и 30 минути.
— Къде е Кристофър?
— В ръцете на очарователната ми партньорка. Мъртъв е.
Отчаяние и болка пронизаха като с острие сърцето на Сара.
— И ти трябваше да си вече мъртва — продължи Хоткинс, — но имаш късмет, защото попадна на мен. На човек, който обича жертвите му да си отиват в мир. Само че за съжаление днес не разполагаме с време. Така че ще трябва да действаш бързо.
Сара не го слушаше вече. Повече нищо нямаше значение.
— Вярвате ли в Бога, госпожо Геринген? — попита Хоткинс, като гледаше инспекторката право в очите.
Тя не отговори. Мъката давеше последните ѝ сили. Затвори очи. Тялото и духът ѝ бяха пречупени. Усещаше, че над нея надвисва отново сянката, която бе успяла да прогони през последните седемдесет и два часа: смразяващото желание да зареже всичко, да не се бори и да умре, за да не се мъчи повече.
— След минута ще съм отнел живота ви, Сара. Остава ви минута, за да се изповядате.
Хоткинс включи хронометъра на часовника си.
— Успокойте съвестта си, преди да се изправите пред Всевишния. Кажете ми какво ви тежи на сърцето и Бог ще ви прости.
— Кристофър! — изрева Сара.
— Остават ви петдесет и пет секунди, за да си тръгнете свободна.
С последна надежда тя прати по дяволите задръжките си и отново повика Кристофър, сякаш за да му каже "довиждане", а после ридание задави гласа ѝ. Хоткинс коленичи до нея.
— Твърде късно е. Краят ти наближава, но със сигурност има нещо, което ти тежи на сърцето. Замини си спокойна. Заслужаваш го.
Сара отпусна глава върху гърдите си. Бе на края на силите си. Чуваше се единствено тиктакането на хронометъра от часовника на Хоткинс.
— Изповядай се, дъще, и Бог ще ти прости.
Сара усети как ръцете на убиеца обхващат шията ѝ.
— Остават ти петнадесет секунди…
Хватката му я задушаваше. Почувства желание да се освободи от мъката си, преди да напусне живота.
— Простете ми, деца! Ти, малка душице на осем години, която пронизах с един куршум, докато ме питаше защо съм убила баща ти. Прости ми.
Сара трепереше и от гърлото ѝ излизаха само хълцания.
— Прости, ми и ти, малка душице, която толкова желаех и която не можах да родя. Прости ми, че не можах да опазя баща ти и да го накарам да остане с мен. Прости ми, че не съумях да ти дам живот, а толкова мечтаех за това…
Сара не бе в състояние да говори повече, сълзите замъгляваха погледа ѝ, а мъката давеше гласа ѝ. Хоткинс ѝ хвърли презрителен поглед.