— Сега вече знаете всичко и остава само да спазите обещанието си…
— Двамата с партньорката ви сте свършили чудесна работа — поде Лазар и думите му бяха заглушени от продължителна кашлица.
Той прочисти гласа си и продължи.
— Дадохте ми отговори, които чаках отдавна. Нямате представа какъв смисъл придавате на цялото ми съществуване.
— Идвам за Симон. Кажете ми къде да го намеря!
— Не ви ли се завива свят от това, което прочетохте? Нямате ли усещането, че деветдесет и девет процента от мъжете и жените живеят в пълно невежество?
Кристофър хапеше палеца си до кръв.
— Дайте ми Симон! Веднага!
За голяма изненада на Кристофър гласът на малкото момче се чу веднага.
Сара също бе учудена, но не посмя да каже на Кристофър, че това не е добър знак.
— Симон! Прави каквото ти кажат и аз скоро ще дойда. Скоро всичко ще свърши. Открих това, което господинът търсеше. Вече няма да ти стори нищо.
— Боли ме — проплака детето.
— Нищо ли не му дадохте за болката?! — изкрещя Кристофър.
— Обичате малкия, нали? — попита Лазар.
— Престанете. Подобно нещо е недостойно за вас…
— Да, обичате го… Докъде сте способен да стигнете, за да го спасите?
— Направих всичко, което поискахте от мен… Всичко!!!
— Предоставихте ми теорията, Кристофър. А аз искам и практиката. Искам отговор на въпроса, поставен от баща ви. Искам да узная дали има нещо след смъртта. И ако има — какво е то. Само вие двамата разполагате с графортекста…
— Но това е невъзможно! Ще трябва някой да ум… — Кристофър не довърши изречението си.
— Ами да — потвърди Лазар. — Един от вас двамата трябва да умре, за да спаси момчето. Запишете всичко. Така ще съм сигурен, че не сте си измислили нищо… Ще ви потърся след час.
С един удар на ръката си Кристофър разпиля бележките на баща си и те изчезнаха в мрака.
— Ама че гад! Това никога няма да свърши — изрева Кристофър.
Когато гневът му утихна, срещна погледа на Сара.
— И ти ли си мислиш същото? — попита го Сара.
— Не мога да я убия. Затова не го и сторих преди малко. И затова я вързах.
— Преди да се захванем с нея, да отидем при съекипника ѝ. Беше в агония. Може и да не е умрял още…
Сара се промъкна през тайния проход и отиде в операционната зала. Кристофър я последва. Тя веднага видя тялото на Хоткинс в локва кръв. Партньорът ѝ вдигна очи към лампата на тавана и щракна ключа. За негово огромно облекчение ослепителна светлина заля цялото помещение. "Операционната зала сигурно е била свързана с независим електрически кръг", помисли си той.
Вероятно затова късото съединение, което бяха предизвикали, не бе засегнало тази част на сградата. Сара коленичи до бившия морски пехотинец и опипа пулса му. След няколко секунди кимна с глава.
— Още е жив — каза тя. — Помогни ми да го пренесем на масата.
— Не мога да повярвам, че правим това — вметна Кристофър, като хвана Хоткинс под мишниците.
С много усилия двамата го замъкнаха до масата и го проснаха отгоре. Когато завързаха китките и глезените му с кожените каишки, Хоткинс простена. Кристофър инстинктивно се отдръпна. Сара му подаде електродите.
— Да не се бавим.
Кристофър нагласи електродите върху челото и слепоочията на бившия морски пехотинец.
— Дори не знам дали се слагат така. А и имам чувството, че ще се събуди всеки момент.
— Включи графортекста, побързай!
Убиецът простена и обърна глава. Кристофър провери дали в печатащото устройство има достатъчно хартия, а после включи апарата. Циферблатите светнаха, а стрелката застана под буквата "С" и обозначи сегашното време. Индикаторът на сърдечния ритъм показа слаб пулс — 19–20 удара в минута.
— А сега какво ще правим? — попита Кристофър. — Ще чакаме да умре ли?
— Снимай…
Кристофър извади телефона от джоба си, включи го на видеозапис и обхвана в обектива проснатото върху операционната маса тяло на Хоткинс, а после и графортекста. Убиецът простена и този път сериозно се размърда. Сара намери скалпел сред медицинските инструменти. Приближи се до Хоткинс. Знаеше, че не трябва да се замисля и за миг. Пое въздух и се приготви да му пререже гърлото. Само че мозъкът ѝ не можа да даде заповед на тялото ѝ. С трепереща ръка тя се опита още веднъж да извърши това, което считаше за свой дълг, за да спаси Симон, но острието се плъзна между пръстите ѝ и падна шумно на земята. Хоткинс изрече нещо като протест, който завърши със звук, наподобяващ къркорене на черва. От устата му течеше кръв, но в стъклените му очи все още проблясваше омраза. Сара и Кристофър наблюдаваха агонията му. Бяха отвратени, че трябва да дебнат последния дъх на човек, за да използват смъртта му. Хоткинс се бори още няколко минути, а това бе истинско изтезание за мълчаливите му палачи. Накрая предаде Богу дух и от устните му едва чуто се отрони думата "ад". Сара отвърна поглед и го насочи към стрелката, която отмерваше сърдечния му ритъм. Тя бавно се приближаваше към нулата.