Двамата напуснаха бързо операционната зала, изоставяйки тялото на Хоткинс върху металната маса, и отидоха в стаята, където Кристофър бе завързал Джоана. Сара влезе първа и видя убийцата. Седеше на земята, ръцете ѝ бяха завързани за една тръба до стената. Брадичката ѝ бе отпусната върху гърдите. По челото ѝ се стичаше кръв.
— Партньорът ти е мъртъв — каза Сара високо.
Джоана подскочи. Повдигна глава, а очите ѝ бяха скрити зад кичури коса. Чувстваше се толкова уморена, че едва успя да отвори наполовина клепачите си.
— На този изгубен остров сме само ние двамата и ти. Така че ще ни кажеш кой те изпраща и къде можем да го открием.
Джоана се мръщеше на всяка дума, достигнала до съзнанието ѝ, като че ли всеки звук бе удар с чук по главата ѝ. Започваше да я измъчва и друга болка — усещането, че е изоставена както преди двадесет години, когато бе станала свидетел на жестоката смърт на родителите си. Днес тях вече ги нямаше, но човекът, заел до известна степен мястото им, също бе на път да я изостави. Знаеше, че Дейвисбъри се интересува само от едно: дали мисията ѝ е успяла. Въпреки че даваше вид на баща покровител, никога не би поел риска да изпрати хора да я потърсят. Договорът между тях бе ясен от години, но Джоана за първи път усещаше как действително стоят нещата. Преди винаги бе изпълнявала благополучно мисиите си. Сара хвана главата на убийцата с ръце и обърна лицето ѝ към себе си. Косите на Джоана, се отметнаха от лицето ѝ и разкриха нежните черти, които бяха завъртели главата на толкова много мъже… Само че сега върху това лице тегнеше бледата сянка на смъртта, а в очите ѝ властният пламък се бе стопил в едва мъждукаща искрица.
— Това, че правим добро, не означава, че ще ни отвърнат със същото — промълви Джоана, а главата ѝ се люшкаше между ръцете на Сара. — Ако наистина ме обичаше, щеше да ми покаже друг път…
— За какво говориш? — изкрещя Кристофър.
Джоана бе чула въпроса, но вместо отговор промълви съвсем други думи. Те бяха чакали години, преди да излязат от устата ѝ.
— Искаше ми се да вярвам, че ме обича, но той мислеше единствено за себе си и за услугите, които му правех. Разруши живота ми, за да подреди своя, а аз го следвах като истинско сираче и ето къде се озовах…
Джоана рязко се освободи от примката на Сара, облегна се на стената и затвори очи. Значи така, всичко щеше да свърши тук.
— Та тя ще пукне пред очите ни, преди да ни е казала каквото и да било!
— Кажете ми какво е искал да скрие Дейвисбъри и аз ще ви кажа къде е той — прошепна Джоана.
Кристофър коленичи до нея.
— Дейвисбъри? Американец ли е?
— Ще ме остави да умра, нали, защото иска да запази нещо в тайна? Какво е то? — заекна Джоана и вече не чуваше какво ѝ се говори.
— Иска да запази доказателството за вечността на душата, за това, че тя надживява тялото след смъртта — подхвърли Сара в ухото на убийцата.
Джоана се вкамени. А после бавно впи поглед в очите на Сара, за да провери дали говори истината. Усмихна се уморено, а когато проговори, гласът ѝ бе пропит със сарказъм.
— Казвате истината, инспектор Геринген. Виждам, че това откритие ви успокоява. Не толкова заради самата вас, а заради онези, които сте изпратили несправедливо на смърт и заради спомена за тях, който не ви дава мира. Нали така?
Сара отстъпи крачка назад. Думите на агонизиращата убийца смразиха кръвта ѝ. Как бе могла да долови една толкова интимна мисъл?!
— Кой ви изпрати да ни убиете? — заекна Сара с особен глас.
Кристофър никога не я бе виждал толкова лабилна.
— Говорехте толкова високо, когато се изповядвахте на Хоткинс, че ехото от думите ви достигна до мен — каза Джоана и посочи с брадичка тръбата, към която Кристофър я бе завързал. — А това, което казахте, говори, че всеки ден вие просто се преструвате, че живеете нормално, заглушавайки грешките си. Но вашето съществуване е пропито със страх, инспектор Геринген. Страх и угризения, които ще ви потопят веднъж завинаги в лудостта.
Смаян, Кристофър видя как Сара се отдалечава от Джоана като уплашено от призрак дете. Погледът ѝ издаваше, че е зашеметена от думите ѝ, и тя въртеше глава ту наляво, ту надясно, опитвайки се да отрече казаното.
— Мълчете! — заповяда Кристофър на убийцата. И за да защити Сара, и за да стане ясно кой задава въпросите.
— Убила съм много хора — заяви Джоана, без да обърне внимание на думите му. — Само че за разлика от теб, не съм отнела живота на дете. На вид си красива, но душата ти е по-черна от моята.
Сара хвана главата си с ръце и се сгуши в един ъгъл на стаята, като едва чуто шепнеше някакви думи.