Само че и Кристофър като нея знаеше, че нищо не можеше да гарантира щастливия завършек на тяхното пътуване. Правейки усилия да заглуши тревогата си, мъжът пое по пътеката, водеща към хижата.
Бяха необходими три часа, за да изминат обратния път, въпреки че следваха оставените от водача им Едмундо знаци. Едва към девет и половина сутринта се измъкнаха от джунглата и мъглата и се озоваха пред градината на хижата. Завариха Едмундо да подкастря клоните на едно дърво.
— Какво ви се е случило? — попита разтревожено старият местен жител, като остави резачката на моравата.
— Постройката не бе в много добро състояние — излъга Кристофър — и една дъска от стълбата поддаде. Можеше да е и по-зле…
Едмундо повдигна едната си вежда. На челото на Сара имаше ужасна синина, а ъгълът на устата ѝ кървеше и ако не бе запазила самообладание и не бе покрила врата си, Едмундо щеше да забележи и следите от опита на Хоткинс да я удуши.
— Трябва да отидете във военната база. Имат добра медицинска служба. Направете го…
— Ще се оправя — обясни Сара. — Ще се погрижа за себе си, когато се върна в Англия. Не искам да ви обидя, но нямам много доверие на островната медицина.
— Ще ни дадете ли две стаи? — намеси се Кристофър.
— Ама как… Разбира се… Само че нали разбирате, тук няма много туристи, така че разполагам само с една стая.
— Ще се оправим — заяви Сара, за да успокои Кристофър.
— Тогава елате. Оттук. Ще видите. Много е хубава. С изглед към малка градинка с бананови дървета. Вижда се и морето.
Последваха домакина си и влязоха в мебелирана стая с двойно легло от ковано желязо с покривка цвят охра. На стените бяха закачени големи снимки на острова с вулкана, заснет откъм морето, и плаж, населен с много костенурки. Над леглото имаше снимка на масив цветя, направена с фотографски трик, използващ магента[50].
— Оставям ви да се настаните — каза Едмундо. — А ми се струва, че сте и гладни, нали?
Кристофър размени поглед със Сара. Той не беше гладен. Представяше си само как се качват на самолета, който щеше да ги отведе обратно в Англия, и как отива да вземе Симон. Но и двамата знаеха, че трябва да възстановят силите си, ако искаха да издържат.
— Мога да ви приготвя нещо скромно.
— Благодарим, Едмундо.
— А ако искате да се измиете, заповядайте.
Старият човек се приготви да излезе, за да ги остави да си почиват, но преди това им каза, че скоро ще дойде отново с обяда им.
— Ще си взема душ — каза Сара и изчезна в банята.
— Ще запазя две места за Минеаполис — отговори ѝ разсеяно Кристофър, като проверяваше полети на смартфона си.
След като попълни нужната информация за полета на другия ден вечерта в 21 часа от Хийтроу, Кристофър въздъхна дълбоко.
Чуваше успокоителния шум от душа в банята и реши да си почине. Какво друго би могъл да прави, докато чакаше полета?
Уморен, но и с опънати като струни нерви от напрежението, обърна глава към прозореца. Навън бризът люлееше листата на банановите дървета и шумоленето им приспивно галеше ухото. Но той чуваше и течащата в банята вода и съсредоточи вниманието си натам. Усещаше, че не трябва да мисли за това, което бяха открили за проучванията на баща му. Бе започнал да приема абсурдното изживяване, нахлуло в живота му, за да го научи как да се бори за живота на Симон и за своето собствено оцеляване с цената на насилие, страх и убийства. Но изобщо не бе готов да асимилира невероятното метафизично разтърсване, което бяха преживели той и Сара. Чувстваше се много слаб и недостатъчно подготвен, за да си позволи да мисли за откритието, до което се бяха добрали — съществуването и оцеляването на душата. Докато водеше борба със самия себе си, видя, че Сара излиза от банята с мокри коси и голи крака, облечена в бяла мъжка риза, която бе твърде голяма за нея. Тя вдигна рамене.
— Не си представях как обличам изцапаните си с петна от кръв дрехи и намерих това в шкафа в банята. На теб тя ще ти стои по-добре, отколкото на мен, разбира се.
— О, напротив, създадена е за теб — възрази Кристофър.
Сара се усмихна, сякаш искаше да му каже да не се подиграва с нея. После погледите им се срещнаха и тя го погледна толкова настойчиво, че той сведе очи. По тялото му премина смесена тръпка на желание и чувство за вина.
— И аз на свой ред трябва да ти кажа нещо — започна той.
Сара знаеше какво ще ѝ каже, но го остави да продължи.
— Когато ти беше в ръцете на убиеца, ми се наложи да направя избор… ужасен избор. Но го направих — започна Кристофър.
Намери смелост да вдигне глава и да я погледне в очите. Неволно Сара сравни откровеното му поведение с бягството на Ерик, който ѝ бе съобщил, че я изоставя, с очи, вперени в земята.
50
Магента или по-правилно маджента — използване на лилаво-червен или светъл пурпурен оттенък при обработката на негативите. Името идва от италианския град Маджента, където френско-австрийската битка през 1859 г. помага за италианската независимост. Цветът е бил близък до униформите на френските войници. Според другото тълкувание цветът е наречен така заради кръвта на жертвите (загиват 10 000 души). — Бел. прев.