— Възползвах се, че бе пленница в ръцете на онзи тип, и се опитах да отворя тайния проход на баща ми. Докато ти ме викаше да ти помогна… те изоставих, за да се опитам да спася Симон. Толкова съжалявам…
Сара не му се сърдеше. А и как би могла? Та в душата си тя обсипваше с похвали инстинкта на мъжа, който искаше да спаси дете. Пък било и в неин ущърб и за нейна сметка. Кристофър просто бе избрал единствения възможен път в извънредно сложната ситуация. Решението му нямаше значение за нея. Тя помнеше само нечуваната смелост на мъжа, който успяваше да запази самообладание въпреки смъртта на брат си и убийството на майка си, за да спаси осиновеното си момче. Този мъж нито веднъж не се бе уплашил за собствения си живот и имаше една цел: да спаси Симон. А сега към физическата му смелост се прибавяше и моралът му, както и достойното му поведение, защото се осмеляваше да признае право в очите ѝ и без да увърта, онова, което считаше за проява на слабост и предателство. Погледът ѝ светна и в него се четеше такова разбиране и толкова топлота, че Кристофър се смути.
— На твое място щях да направя същото — осмели се да каже тя.
Добротата и щедростта на Сара пронизаха сърцето на Кристофър и той бързо прекоси няколкото метра, които ги разделяха. Взе лицето ѝ в топлите си ръце. Тя не се противопостави. С едната си ръка той вдигна кичура, който покриваше наранената част от лицето ѝ, и я целуна по още болното ѝ око над изгорената буза, а после устните му се плъзнаха към ъгълчето на устата ѝ. Тя притисна тялото си до неговото и го целуна на свой ред. Кристофър потръпна при допира на устните, които толкова бе желал и които най-сетне целуваше. А докато ризата ѝ се свличаше по гърба ѝ и ръцете на Кристофър галеха пламенно стройната ѝ талия, Сара усети нещо по-силно от обикновения зов на плътта. Нещо трайно. А по-късно, когато двамата се отпуснаха под завивките на леглото, Сара притисна ръката на Кристофър към гърдите си без никакъв свян и телата им за миг забравиха раните и терзанията си. Така си дариха и няколко мига утеха от безкрайните си страдания.
Към шест часа сутринта Кристофър все още спеше, но Сара бе на крак от два часа. Събуди го нежно. При допира на устните ѝ той отвори очи.
— Време е — прошепна тя.
— От колко време си будна?
— Колкото да науча повече за Дейвисбъри и мината в Судан. Ще ти разказвам в самолета.
Кристофър я гледаше и по лицето му се четеше колко е щастлив, че тя е до него. После я целуна небрежно, сякаш живееха заедно от много месеци, и отиде да се изкъпе. Сара прехапа устни. Ако страховете ѝ не я преследваха толкова упорито, може би щеше да се усмихне.
За по-малко от тридесет минути двамата изгълтаха яденето, което Едмундо бе имал любезността да остави пред вратата им, сбогуваха се със собственика на хижата и се качиха в паркираната в градината кола. Кристофър караше колкото се може по-бързо по планинските завои към равнината. За по-малко от двадесет минути стигнаха до все така безлюдния център на Джорджтаун, а няколкото сгради там все така приличаха на макети на позлатения фон на изгряващото слънце. Върнаха колата на човека, който единствен в града даваше автомобили под наем, и влязоха в примитивното летище. Гишето за продажба на билети бе отворено и тъй като никой не се канеше да лети до Брайз Нортън, лесно получиха две места за самолета, който щеше да излети след по-малко от час. Отидоха пеша до машината, която вече бе готова за излитане. Сара получи две съобщения от шефа си Стефен Карлстрьом. В първото той искаше да получи от нея новини, а във второто — заповед да се обади след два часа под заплаха от наказателни мерки. Сара му отговори със съобщение: Разследването ме отведе на остров Възнесение. Тръгвам за Минеаполис. Довери ми се и няма да си разочарован. Дай ми още четиридесет и осем часа и разследването ще приключи. Отговорът не закъсня. Четиридесет и осем часа и нито минута повече.
— Проблем ли има? — попита Кристофър.
— Не, нищо, което да не мога да уредя, не се тревожи.
На вратата ги посрещна стюардеса, която им каза, че могат да седнат където искат. Кристофър се настани на една седалка, като търкаше очите си. Искаше му се да вярва, че това наистина е последният етап на пътуването им, че скоро ще прегърне Симон и цялата драма ще приключи. Само че все още имаше хиляди неизвестни в тази история. Кристофър се опита да диша дълбоко, но си поемаше въздух на пресекулки. Той се отпусна върху облегалката и прокара ръце през лицето си.