"Да оставим за момент настрана историческия реверанс, който дължим на тези велики текстове, да забравим за миг вярата и убеждението ни, че тези древни народи са знаели повече от нас. Върху какво почиват тези писания? Върху какви основи са стъпили, за да изложат безкрайните си описания? Върху какъв опит? Има ли макар и една дума, която да ни доказва, че тези разкази не са чисто и просто плод на човешко въображение? Как тези хора са могли да знаят какво ще се случи после? И дали някои от тях са се върнали от отвъдното? И вие като мен знаете отговора и той е: не. Тези текстове не са преразкази, а просто измислени гледни точки, които сме облекли в дрехите на абсолютната истина…
И вие, и, аз вярваме, че душата ни надживява и нямаме нужда от доказателство. Защото имаме вярата. Крайно време е обаче да разширим нашия кръг и да разбием веднъж завинаги всички атеистични съпротиви. Време е да очароваме света, като му дадем доказателства за немислимото и недопустимото. Скъпи колеги, работата, която вършим тук от години, ще запише имената ни в историята — не в тази на сегашния век или на миналите векове, а в световната история. Благодарение на нас, човечеството ще бъде залято от религиозна вълна, която ще донесе прилив на радост и надежда…"
Доволен от себе си, Марк Дейвисбъри отпи още глътка кафе и възобнови писането, обхванат от истинска еуфория. "Религиите най-после ще възобновят правата си, ще станат отново водачи, каквито винаги е трябвало да бъдат, а светът ще спре пагубния ход към гибелта си. Защото към нас ще се присъединят дори и най-скептичните. Скъпи приятели, ние ще сме пионерите на най-голямото сближаване на човека с Бога… Ще докажем научно, че душата… оцелява след смъртта."
Дейвисбъри затвори лаптопа си и се отпусна, за да преживее телом и духом думите, които току-що бе написал. Залюля облегалката на креслото си и качи краката си върху бюрото. В това време мобилният му телефон даде знак, че е дошло съобщение. Беше от Джоана. "Договорът е изпълнен. Рисковете са отстранени. Доказателствата ще пристигнат скоро."
Дейвисбъри остави телефона си на бюрото. Изпрати съобщение на асистента си Джонас, за да му съобщи, че всичко е уредено и че го кани на тържествената церемония за пускането на новия модул на другия ден в 15 часа. А после въздъхна дълбоко с чувство за изпълнен дълг.
47
Сара и Кристофър бяха прелетели неусетно разстоянието между остров Възнесение и Брайз Нортън, а после и отсечката Лондон-Минеаполис. Имаха усещането, че главите им са заклещени в менгеме, а гърдите — задръстени от прах, след като бяха дишали твърде дълго спарения въздух в самолетите. Бяха преминали през граничния контрол напълно зашеметени и се бяха втурнали към мястото за наемане на коли, където ги чакаше поръчаната предварително кола "4 по 4".
Без да губят нито секунда, бяха настроили джипиес устройството да ги отведе до малкия град Судан и по най-краткия път бяха прекосили грамадните залесени площи на щата с безумна скорост. Три часа след тръгването им от столицата вече бяха напуснали шосе номер 53, за да поемат на изток, и след като бяха летели бясно по някакъв път, където ограничението на скоростта бе 30 километра в час, видяха указателна табела с надпис "Судан. Щатски минен парк". Покрай пътя се стелеха гори, които пълзяха към върха на някакъв хълм, и двамата изведнъж забелязаха старите кладенци за извличане. Ръждясалата им метална конструкция се извисяваше над храсталака. Всички места на паркинга бяха свободни и те паркираха колата до плющящото на вятъра американско знаме недалеч от входа.
След като угаси мотора, Кристофър погледна още веднъж часовника си. Бе почти 10 часът и 30 минути. Оставаха им два часа, през които трябваше да влязат в мината, да открият документите и да хукнат към летището, за да вземат обратния полет. Преди да излезе от колата, Сара погледна Кристофър.
Очите му бяха хлътнали, а в погледа му само от време на време проблясваше искрица. Като крушка, която примигва, преди да изгори. Самата Сара също бе на края на силите си. След като излязоха от колата, и двамата се втурнаха към навеса, където имаше надпис "Билети". Чиновничката на гишето бе двадесетгодишна руса красавица с буйни коси. Тя им се усмихна лъчезарно и ги уведоми, че следващото слизане в мината щяло да се състои след дванадесет минути. После им посочи с пръст опашка от петима души, които търпеливо чакаха пред един от кладенците. Кристофър взе билетите им и попита дали долу има подземна лаборатория и забеляза, че изражението на лицето на младата жена се промени рязко, а държанието ѝ стана доста нервно. Причината обаче не бе въпросът на Кристофър, а нещо, което бе забелязала зад гърба им. Кристофър и Сара се обърнаха и видяха черна лимузина със затъмнени стъкла. Тя спря възможно най-близо до входа на мината.