— Ама каква е тази бъркотия?! Чакам вече две минути! Къде бяхте?
От устройството се чу задъхан глас:
— Извинете, господин Кенстън, но предстои пускането на новия модул… Тичах и не можех да говоря, а и инженерите имаха нужда от всички, за да монтират последните елементи. Така пожела господин Дейвисбъри. Както знаете, той е много нетърпелив… Така че ми се наложи да отсъствам няколко минути. Веднага ще потвърдя вашата самоличност. Давайте…
Джонас Кенстън постави дланта си върху биометричния екран и чу електрически звук. След него се отвори блиндираната врата. Без никакво предупреждение Сара изскочи от скривалището им. Помощникът на Дейвисбъри обърна глава, като чу зад себе си шум от стъпки и побърза да влезе през вратата. Сара го хвана и го бутна така, че човекът политна назад. След като падна, Сара го обърна с лице към земята и изви едната му ръка зад гърба. Кристофър се плъзна зад тях и се промъкна през вратата малко преди тя да се затвори. Намираше се в затворено помещение, на върха на стълба, която се спускаше още по-надолу в дълбините на Земята, а почвата в краката му бе сива. Мъж в униформа на охранител застана срещу него. Изглеждаше доста паникьосан. Веднага обърна глава към алармен бутон на стената. Без да се замисля, Кристофър се хвърли към него. По-бърз и трениран, отколкото изглеждаше, мъжът начаса отклони несръчната атака на Кристофър и той падна на стълбите. Когато охранителят се канеше повторно да натисне бутона, бе изненадан от Сара, която се хвърли върху него, избягвайки удара, който пазачът се канеше да ѝ нанесе, а после го удари с юмрук в слабините. Човекът се преви на две и Сара го събори на земята. Вдигна глава точно навреме, за да види как Джонас слиза стремглаво по стълбите. Кристофър бе дошъл на себе си и скочи, хуквайки по стълбите, като ги прескачаше по две и по три. Сара се опита да го настигне, но трябваше да признае, че Кристофър демонстрираше учудваща бързина.
За съжаление Джонас бе взел голяма преднина. Кристофър се наведе над перилата и видя, че асистентът на Дейвисбъри в момента преодоляваше последните стъпала. Този тип щеше да им се изплъзне и да уведоми охранителите! Без да се замисли за опасността, Кристофър скочи през перилата. Краката му се оказаха върху рамото на Джонас. Ударът бе толкова силен, че асистентът политна напред и падна с лице към земята. Кристофър се изтъркаля настрани. Остра болка прониза ребрата му и го остави без дъх.
Сара бе вече в подножието на стълбите. Мъжът, когото преследваха, бе загубил съзнание. Малко встрани Кристофър се мръщеше от болка и се мъчеше да диша. Сара го положи по гръб и леко повдигна главата му. Кристофър сякаш агонизираше. Постави ръка върху корема му, а после прилепи устни до устните му и вкара въздух в гърдите му. Кристофър започна да диша. Едва бе поел глътка въздух, направи знак на Сара да се заеме с мъжа, когото бяха успели да спрат. Тя обърна Джонас по гръб и провери дали носът му не бе счупен и дали още диша. После го претърси, взе телефона му и чак тогава го разтърси, за да го събуди.
Едва бе отворил очи, и Сара стисна гърлото му със здрава хватка.
— Какво търсите тук? — прошепна тя в ухото му.
— Пуснете ме! — избълва мъжът.
— Мълчи или ще умреш.
Джонас Кенстън не ѝ отговори.
— Какво изследвате в тази лаборатория? — повтори тя.
— Няма да узнаете нищо, нищичко. Не си помисляйте и за миг, че се страхувам да умра!
Сара усети, че Кристофър се приближава зад гърба ѝ.
— Дръж го здраво, за да не се чува, когато вика! — нареди той.
Тя изпълни искането му, без да е наясно какво си бе наумил партньорът ѝ.
— Вече нямаме време да проявяваме състрадание — отсече Кристофър и бавно смачка счупения нос на Джонас.
Той ококори очи от болка и се опита да се бори, но Сара го държеше здраво.
— Не се страхуваш да умреш, но си като всички останали — страхуваш се да не се мъчиш… А ще се мъчиш — тук и сега, докато не отговориш на въпросите ни.
Тялото на Джонас се повдигаше в ритъма на дишането му на пресекулки. Болката лазеше по цялото му тяло.
— Повтарям: какво…
Джонас размърда вежди и даде знак, че иска да говори. Сара отмести леко ръката си, но не я отдалечи от устата му, за да я запуши, ако му хрумне да вика за помощ.
— Как успяхте да дойдете дотук? — попита заеквайки Джонас.
— Хубаво, виждам, че не искаш да разбереш… — раздразнението на Кристофър растеше.
Канеше се отново да притисне носа му с длан, когато, целият треперещ, Джонас прошепна умолително:
— Спрете!
Челото му се къпеше в пот, а в погледа му се четеше страх. Дебнеше ръката на Кристофър както бито куче дебне удара, който всеки момент може да се стовари върху него.