— Къде са?
Офицерът я огледа с безпокойство.
— И тримата са в отделни стаи в този коридор, госпожо. Наблюдава ги офицер Солберг.
Сара тръгна по коридора.
Стените на бившия сектор В бяха боядисани в отблъскващо зелен цвят. Боята лъщеше и падналите люспи мазилка се примесваха с облачетата прах на пода. Миризмата на мухъл се бе набила в ноздрите на Сара. Тя попита Солберг, младия офицер от полицията, който стоеше насред коридора, кой къде се намира.
— Болногледачът Елиас Лунде е в първата стая, Леонард Сандвик — във втората, а нощният пазач — във видеозалата. Аймерик Грост е в третата.
Един от тези мъже или дори и тримата бяха намесени в "гримирането" на местопрестъплението. Дали не прикриваха медицинска грешка, както Сара бе подсказала на директора? И дали бяха действали сами, или по заповед на Ханс Грунд? И по каква причина?
Сара благодари на офицер Солберг и започна да разсъждава трескаво.
Несъмнено слабото звено в групата бе младият нощен пазач. Вероятно му бяха дали да разбере, че е допуснал сериозна грешка, като е извикал преждевременно полицията, и сигурно му бяха продиктували набързо разказа за пред полицията. Очевидно нервите му бяха опънати и все още се чудеше как да направи подбор между действително случилото се и разказа, който трябваше да изрецитира. Вероятността да се издъни бе доста голяма. Сара влезе, без да чука, в третата стая. Младеж на по-малко от тридесет години седеше пред маса от формика в средата на помещението. Бе хванал главата си с две ръце и подскочи, като видя, че инспекторката влиза, без да чука. Късите му коси бяха чупливи, а изражението на лицето му сякаш се колебаеше между излъчване на юноша и на зрял човек. Огледа Сара боязливо.
— Име, фамилия, възраст — изстреля Сара, докато сядаше срещу него на един скърцащ стол.
— Ъ-ъ… Аймерик Грост, на двайсет и шест години.
— Слушам ви.
— Добре. Какво искате да ви кажа най-напред?
Сара вдигна рамене.
— Е, хубаво. Тази сутрин, много рано, видях на екраните за видеонаблюдение пациента, който умря, да си слага ръцете около врата и да крещи. Веднага след това устата му се отвори широко. За мен със сигурност беше загубен. Обадих се на болногледачите, но никой не отговори на телефона. Тогава се обадих на директора. И той не отговори… Изпаднах в паника и спазих нарежданията, които научих по време на обучението — предупредих полицията, че току-що бях видял един пациент да се самоубива в стаичката си.
Младежът изчака за отговор, но такъв не дойде. Той преглътна.
— Ами, това е.
Аймерик Грост шаваше върху стола, който скърцаше дразнещо.
— Господин Грост, препоръчвам ви да кажете истината — подхвърли Сара, както се прави, когато се атакува свидетел, за да проговори. — Изправени сме, както изглежда, пред опит да се замаскира убийство. Да ви предупредя, че ако сте намесен в това и се окаже, че сте излъгали, ще трябва да се сбогувате с хубавите дни на младостта.
— Ама, казвам ви какво направих… Кълна ви се… не си измислям нищо…
— Как реагира директорът, когато узна, че сте повикали полицията?
— Каза ми, че съм направил добре, въпреки че според него нямало особена полза, тъй като в края на краищата ставало въпрос за сърдечна криза…
— Заплашиха ли ви с нещо? Затова ли сега ме лъжете?
— Какво? Ама кълна ви се, че не лъжа! Не говорете така!
Младият пазач се бе разбунтувал и се бе отдалечил от масата. Косите му падаха върху помътнелия му поглед.
— Не съм глупак! Виждам, че се опитвате да ме накарате да кажа нещо, само че не съм направил нищо лошо!
— Добре, Аймерик, добре. Прав сте. Извинете ме. Няма да ви отегчавам дълго — забави темпото Сара, доволна, че бе успяла да предизвика желаната нервност у свидетеля.
Младият пазач си пое дъх и се отпусна върху облегалката на стола. Смяташе, че най-тежкото е минало.
— Ще бъда откровена с вас, Аймерик — поде Сара с поверителен тон. — Не подозирам вас, а болногледачите Елиас Лунде и Леонард Сандвик. Почти съм сигурна, че са ви излъгали. И че лъжат и мен.
— Не знам. Не мога да кажа.
— Разбирам. А да сте забелязали у тях подозрително поведение? Искам да кажа, докато наблюдавате мониторите и виждате какво става в болницата през нощта… Забелязали ли сте нещо?
— Не съм отдавна тук, а и невинаги работя нощно време. Но никога не съм забелязвал нещо подозрително.
— А познавахте ли мъртвия пациент?
— Не. Знам само че го наричаха "четиристотин осемдесет и осем" заради белега…