— Преминете към анализа! — нареди трескаво Дейвисбъри, като слезе с невероятна бързина в залата.
Техникът, отговорен за програмата, взе един стол и седна пред друг компютър. Зад него стоеше целият му екип и всички надничаха над рамото му. Пръстите на учения затанцуваха по клавиатурата и подадоха поредица от команди, а на екрана моментално се изписаха множество единици и нули.
— Изпраща ни сигнал — прошепна той с облещени очи. — Изпраща ни сигнал…
Марк Дейвисбъри вече бе дошъл при компютъра. Едната му ръка бе върху устата. Не можеше да повярва на ушите и очите си. Мъжете и жените от екипа му се кръстеха, въртяха между пръстите си висящите на вратовете им медальони и разпятия, а някой четеше тихо специално написаната за случая молитва. Екранът престана да бълва цифри и мигащият курсор зачака потвърждаване за дешифрирането. Марк Дейвисбъри вдигна тържествено пръста си и натисна клавиша с надпис "Enter". Върху екрана се появи нещо като брояч, който отчиташе процентите на дешифрирането.
След няколко минути щяха да прочетат посланието, съдържащо се в уловената от тях частица черна материя. Нечувано откритие, което щеше да докаже съществуването и оцеляването на душата. Броячът показваше малко над 50 процента и учените бяха обзети от трескаво нетърпение. Марк Дейвисбъри, който обикновено бе толкова спокоен, не можеше да се сдържи и гризеше палеца си. 72 процента… Всички се задъхваха от вълнение. На една от изследователките ѝ прилоша. Двама от колегите ѝ я придържаха, без да откъсват поглед от екрана. 96 процента. Марк Дейвисбъри затаи дъх. От двете му страни членовете на екипа инстинктивно се бяха приближили до екрана. Изведнъж ново бибиткане оповести края на дешифрирането. Марк Дейвисбъри не смееше да отвори очите си, които бе затворил от напрежение. Чу, че някой до него изрече: "Боже мой… проработи… Вечният живот е реалност".
— Погледнете, господине! Имаме доказателство, че частицата е жива и… съзнателна.
— Божието спасение и избавлението на душата съществуват — прошепна с огромно облекчение една жена… — Съществуват…
Марк Дейвисбъри се бе подпрял на ръба на бюрото и се бореше със световъртежа си. Беше успял. Обърна се към изследователите, чиито победоносни викове огласяваха въздуха. Някои се прегръщаха. Други плачеха от радост. Дейвисбъри ги гледаше. Първоначално сърцето му се преизпълни с радост и очите му заблестяха, но когато пренесе вниманието си върху екрана, ликуването му отстъпи място на безпокойство. Мощната машина, която бяха създавали в продължение на години, бе дешифрирала част от паметта на пленената душа. Видя нещо и се вледени от ужас. Не, това бе невъзможно… Сигурно имаше някаква грешка. Трябваше да има грешка!
Ръцете и краката му трепереха. Дейвисбъри се канеше да нареди дешифрирането на уловената частица да се направи отново, когато детекторът сигнализира улавянето на нови пет неутрино. Докато около него хората от научния екип все по-гръмко изразяваха удовлетворението си, Дейвисбъри се страхуваше от най-лошото. Той единствен следеше контролния екран и нареди ново дешифриране на първата частица и паралелно дешифриране на петте нови електрически сигнала. Резултатите се появяваха един след друг и само заради огромната си гордост той не рухна пред очите на екипа си.
— Прости ми, Боже! — прошепна Дейвисбъри.
Смъртнобледен, той се канеше да нареди на всички да млъкнат и да прекратят необузданото си веселие, за да им съобщи за провала им, за чудовищния им провал, но промени намерението си. Грешката бе твърде сериозна. Без никой да му обърне внимание, насред поздравленията и помрачените от радост умове, той бавно се отдалечи от групата и отиде в кабинета си.
Кристофър и Сара се бяха възползвали от разсейването, предизвикано от пускането на новия гигантски капан за неутрино, и бяха влезли в голямата зала. Скрити зад натрупаните с материали колички, бяха изчакали Марк Дейвисбъри да слезе при екипа си и после незабележимо да се качи върху приличащия на мостик проход. После бяха проникнали в кабинета му и влезли в компютъра му благодарение на разкритата от Джонас парола. Бяха започнали да свалят съдържанието на диска върху флашка. Клекнал до компютъра, Кристофър неотлъчно следеше копирането на информацията, а Сара снимаше събитието под краката им.